Когато „У. Х. Уилис“ навлезе в пристанище Белия кон, се узна, че „Флора“ бе чакала три дни повече и бе отплавала само преди няколко часа. Стана известно още, че същият параход ще тръгне от поста Тагиш в неделя сутрин в девет часа. А сега бе събота, четири часът следобед. Пътниците свикаха събрание. На борда на парахода се намираше едно голямо питърбърско кану, предназначено за полицейския пост, разположен в началото на езерото Бенет. Те решиха да използуват кануто и да го предадат невредимо в поста. След това попитаха за доброволци. — Нужни бяха двама души, които да настигнат „Флора“. Двадесетина мъже веднага изказаха желание да тръгнат. Между тях беше и Чърчил. Природата му бе такава, че даде съгласие, преди да помисли за чантата на Бондел. Когато му мина през ума за това, той започна да се надява, че няма да го изберат, но човек, който си бе извоювал име на капитан на футболен отбор в колежа, на председател на атлетически клуб, на водач на кучета и на най-бързия човек по Юкон, и които, освен това притежаваше такива силни рамене, нямаше право да се отказва от тази чест. Изборът падна на него и на един гигант немец на име Ник Антонсен.
Докато група пътници нарамиха кануто, за да го пренесат, Чърчил изтича до своята каюта. Той изтърси съдържанието на торбата за дрехи на пода и взе чантата с намерение да я повери на мъжа от съседната каюта. След туй му мина през ума, че чантата не е негова и следователно няма право да я изоставя. Той се втурна към брега с нея, като я местеше често от едната ръка в другата и се чудеше дали не тежи повече от четиридесет фунта.
Двамата мъже потеглиха в четири часа и половина следобед. Течението на река Тридесета миля беше толкова силно, че те рядко можеха да си служат с греблата. Мъжете се движеха по брега и теглеха лодката с въже, преметнато през рамената им, спъваха се о камъните, пробиваха път през шубраците, подхлъзваха се, падаха във водата, понякога минаваха бродове и затъваха в реката до колене или до кръста; когато се натъкваха на някоя непреодолима стръмнина по брега, те се качваха в кануто, с бясно гребане пресичаха течението и се озоваваха на другия бряг, а след това отново нарамваха въжето със завързаната на него лодка. Работата беше крайно изтощителна. Антонсен се трудеше като гигант, какъвто си беше в действителност, упорито и без ропот, подтикван от несломимата воля на Чърчил. Те не спираха да си почиват. Вървяха и вървяха непрекъснато. Студен вятър бръснеше по реката и вкочаняваше ръцете им така, че те се виждаха принудени от време на време да ги удрят по бедрата си, за да възвърнат кръвообръщението в безчувствените си пръсти.
С настъпването на нощта двамата се оставиха изцяло в ръцете на провидението. Натъкваха се непрестанно на непроходими места по брега; а храстите, които не се виждаха в тъмнината, раздираха дрехите им. И двамата бяха страшно изподраскани и окървавени. Около дванадесетина пъти, при безумните им набези от бряг на бряг, те се удряха в стърчащи във водата клони, които преобръщаха кануто. Първия път, когато се случи това, Чърчил се потопи на три фута във водата, за да търси пипнешком чантата. Той изгуби половин час, докато я намери, после я пренесе в лодката и здраво я привърза с въже. Сега, докато кануто плаваше, чантата се намираше в безопасност. Антонсен гледаше с насмешка на цялата тази работа, а на разсъмване започна да ругае, но Чърчил не го удостои с никакви обяснения.
Препятствията и несполуките нямаха край. На един завой на реката, където течението беше много бързо и се бе образувал праг, те изгубиха два часа. Направиха около двадесетина безуспешни опита да го прекосят и два пъти се преобърнаха. На това място реката бе оградена от двете си страни с непристъпни стръмнини, които се извисяваха направо от дълбочините на водата, така че мъжете не можеха нито да минат по брега и да теглят лодката, нито да я бутат с прът, а да се гребе срещу течението, беше немислимо. При всеки опит те натискаха здраво греблата, сърцата им се пръскаха от напрежение, но всеки път силите не им достигаха и течението ги връщаше назад. Най-сетне една случайност им донесе желания успех. Всред най-бързото течение, когато опитът им да преминат щеше да се провали наново, една прищявка на бързея отскубна лодката от контрола на Чърчил и я запрати срещу стръмния бряг. Чърчил скочи наслуки в тъмнината и попадна в една цепнатина на склона. Хванал се с едната ръка за цепнатината, с другата задържаше залятата лодка, докато Антонсен се измъкваше от водата. След това издърпаха кануто и спряха да си отдъхнат. Следващият опит да се измъкнат от това критично място ги изведе от бързея. Те се добраха до брега, излязоха на суша и отново опънаха въжето със завързаната на него лодка.