Зората ги завари далече под поста Тагиш. В неделя, в девет часа сутринта, те чуха сирената на „Флора“, която напускаше пристанището. Когато в десет часа се довлякоха до поста, далеч на юг успяха да забележат само пушека на „Флора“. Капитан Джонс от конната полиция посрещна двамата изтощени дрипльовци и ги нахрани и както твърдеше по-късно, двамата яли с такъв огромен апетит, какъвто не бил виждал дотогава. Двамата мъже легнаха с мокрите дрехи край печката и заспаха. След два часа Чърчил се надигна, срита Антонсен да се събуди, пренесе в кануто чантата на Бондел, която бе използувал за възглавница, и двамата отново се впуснаха по петите на „Флора“.
— Никой не знае какво може да се случи, я някоя машинария ще се счупи, я нещо друго ще стане — отвърна Чърчил на увещанията на капитан Джонс. — Аз ще настигна парахода на всяка цена и ще го пратя да прибере момчетата.
От силния вятър, който духаше право в лицата им, водите на езерото Тагиш бяха побелели. Големи вълни заливаха кануто и принуждаваха единия от мъжете да изгребва влязлата вътре вода, а другия — да гребе. Беше невъзможно да се придвижат напред. Натъкнаха се на крайбрежните плитчини и слязоха от лодката. Единият я теглеше с въжето, а другият я буташе отзад. Бореха се с вятъра, нагазили до кръста в ледената вода. Често затъваха до гърдите или съвсем изчезваха под водата, заливани от големи пенести вълни. Нямаше почивка, нито минутка отдих в тази мрачна, съкрушителна битка. Същата нощ сред рева на снежната буря, на края на езерото Тагиш, те настигнаха „Флора“.
Антонсен едва успя да промълви: „Върнете се до Белия кон“ и моментално заспа.
Чърчил приличаше на луд. Дрехите едва се държаха на тялото му. Лицето му бе премръзнало и подпухнало от непрекъснатото двадесет и четири часово напрежение. Ръцете му бяха толкова подути, че не можеше да прегъва пръстите си, а краката така го боляха, че едва се крепеше на тях.
Капитанът на „Флора“ не искаше да се върне обратно до Белия кон. Чърчил настояваше и не отстъпваше; капитанът пък държеше упорито на своето. Накрая той изтъкна, че е безпредметно да се върне обратно, защото единственият презокеански параход в Даий, „Атинянинът“, тръгвал във вторник сутринта, а той нямало да успее да се върне до Белия кон и да докара безпомощните пътници навреме, за да хванат връзката.
— В колко часа тръгва „Атинянинът“? — попита Чърчил.
— Във вторник, в седем часа сутринта.
— Добре — каза Чърчил и в същото време ръгна няколко пъти в ребрата хъркащия Антонсен. — Вие се върнете в Белия кон, а ние ще продължим напред и ще задържим „Атинянинът“.
Антонсен, който все още не се бе събудил напълно и мигаше глупаво с очи, беше наблъскан в лодката и дойде на себе си едва тогава, когато го плисна една голяма леденостудена вълна. Той чу гласа на Чърчил, който ръмжеше в тъмнината.
— Хайде, почвай да гребеш или искаш да те залеят вълните?
Зората ги завари при Еленовия проход. Вятърът затихваше. Антонсен бе толкова изтощен, че не можеше повече да гребе. Чърчил издърпа кануто на едно защитено от вятъра място на брега и двамата легнаха да спят. Понеже се страхуваше да не се успи, той сложи ръка под главата си. На всеки няколко минути ръката му изтръпваше и болката го събуждаше. Той поглеждаше часовника си и поставяше другата ръка под главата си. След два часа с усилие събуди Антонсен. Потеглиха отново. Езерото Бенет бе дълго около тридесет мили и приличаше на воденичен яз. По средата на езерото ги посрещна силен вятър, който идеше от юг. Водата закипя. Часовете минаваха един след друг, а те се бореха така, както при езерото Тагиш. Дърпаха лодката, бутаха я отзад, а ледената вода ги заливаше до кръста, до гърдите, а понякога вълните прескачаха и над главите им. Накрая добродушният гигант изчерпа всичките си сили. Чърчил го подтикваше безмилостно, но когато немецът залитна и падна във водата, дълбока три фута, и щеше да се удави, Чърчил го натика в кануто. След това продължи борбата сам и рано следобед пристигна в полицейския пост, разположен на края на езерото Бенет. Опита се да помогне на Антонсен да се измъкне от лодката, но не успя. Той слушаше тежкото дишане на изтощения до смърт човек и му завиждаше, като си помислеше за това, което очакваше него самия занапред. Антонсен можеше да остане тук и да спи, но той трябваше да прехвърли величествения Чилкутски проход и да се спусне до морския бряг. Истинската битка тепърва му предстоеше и той съжаляваше за силата, която бе останала зад него, заради мъките, на които щеше да подложи