тялото му.
Чърчил издърпа кануто на брега на езерото, взе чантата на Бонддел и с бързи, несигурни стъпки се насочи към полицейския пост.
— На брега има едно кану, което ви пращат от Доусън — побърза да съобщи той на офицера, който отговори на почукването му, — в него има един почти примрял човек. Нищо особено не му се е случило;
изтощен е от умора. Погрижете се за него. Налага се да бързам. Довиждане. Искам да хвана „Атинянинът“.
Един провлак, дълъг цяла миля, свързваше езерото Бенет с езерото Линдерман. Последните думи Чърчил изрече през рамо и веднага продължи бързия си ход. Всяка стъпка му причиняваше ужасни болки, но той стискаше зъби и продължаваше да върви, като повечето време забравяше за болките, обладан от трескавата възбуда, с която се отнасяше към чантата на Бондел. Тя много му пречеше. Непрестанно я местеше ту в едната, ту в другата си ръка. Слагаше я под мишница; прихващаше я с една ръка и я премяташе през рамо, но тя подскачаше и се удряше в гърба му, докато тичаше по пътя. Чърчил едва държеше чантата с наранените си и подпухнали пръсти и няколко пъти я изпуща. Веднъж, като я прехвърляше от едната си ръка в другата, не успя да я задържи, чантата падна пред него, препъна го, той политна и се строполи тежко на земята.
На края на провлака той купи за един долар два стари ремъка за багаж и привърза с тях чантата. Нае моторница, с която преплава шестте мили до горния край на езерото Линдерман, където пристигна в четири часа следобед. „Атинянинът“ тръгваше от Даий в седем часа на следната сутрин. Даий отстоеше на двадесет и осем мили оттук, но по средата на пътя се издигаше Чилкут. Той седна на земята, за да пристегне обущата си за предстоящото дълго изкачване, и изведнъж се събуди. Бе задрямал в момента, в който беше седнал, и бе спал не повече
от тридесет секунди. Чърчил се страхуваше да не заспи по за дълго, затова довърши пристягането на обущата си прав. Даже и сега за малко не задряма. За миг почувствува, че губи съзнание, но разбра това едва когато отпуснатото му тяло се наклони към земята; той напрегна воля, стегна мускули с едно конвулсивно свиване на тялото и предотврати падането. От внезапното възвръщане на съзнанието му прилоша и той потрепери. Чърчил удари главата си с длани, като искаше с това да разбуди задрямалия си мозък.
Керванът от мулета на Джек Бърнс, който превозваше товари, се връщаше празен към Езерото наКратерите и Чърчил се възползува от поканата да възседне едно от животните. Бърнс искаше да постави чантата върху друго муле, но Чърчил не се съгласи и я закрепи върху своето седло. Но той задряма и чантата непрестанно се изхлузваше ту от единия, ту от другия край на седлото и всеки път Чърчил се събуждаше с болезнено сепване. В Застъпилия здрач мулето го закачи за един стърчащ клон, който раздра бузата му. Като капак на всичко мулето се отклони от пътеката и падна на земята, като изхвърли ездача и чантата върху скалите. След това Чърчил предпочете да ходи или по-скоро да се препъва и да води мулето след себе си. От двете страни на пътеката се носеше отвратителна миризма, която напомняше за конете, измрели в щурма за злато. Чърчил не обръщаше внимание на всичко това. Ужасно му се спеше. Когато достигнаха Дългото езеро, той се разсъни, а при Дълбокото езеро даде чантата на Бърнс. След това обаче, при бледата светлина на звездите, той не сваляше очи от Бърнс. С чантата не биваше да се случи нищо.
При Езерото на кратерите керванът се прибра на стан, а Чърчил привърза чантата на гърба си и започна да се изкачва по стръмния склон към върха. За първи път на тази отвесна стена той разбра колко е уморен. Чърчил пълзеше и се влачеше като рак, превит от тежестта на крайниците си. Всяко повдигане на крака изискваше болезнено напрежение на волята. Изведнъж му се стори, че е обут с оловни обуща, като тези на водолазите, и с усилие устояваше на желанието си да се наведе и пипне тези оловни обуща. А колкото до чантата на Бондел, беше невероятно, че четиридесет фунта могат да тежат толкова много. Тя го притискаше, сякаш беше цяла планина, и той се оглеждаше назад към изминатия път и не вярваше, че преди една година бе минал по него със сто и петдесет фунта товар на гърба си. Ако багажът тогава е тежал сто и петдесет фунта, то чантата на Бондел тежеше сега петстотин.