Първото изкачване на вододела откъм Езерото на кратерите минаваше през малък ледник. Тук пътеката бе ясно очертана. Над ледника обаче, който се намираше по-високо от пояса на иглолистните дървета, нямаше нищо друго освен хаос от голи скали и огромни обли камъни. Тъмнината пречеше на Чърчил да различава пътеката и той непрестанно се объркваше, като за всяка крачка изразходваше три пъти повече усилия, отколкото бяха необходими. Той стигна до върха при воя на вятъра и снежната буря и се препъна о, една, като че пратена от самото провидение, малка, изоставена палатка, в която се вмъкна веднага. Там намери няколко отдавна изпържени картофа и половин дузина сурови яйца, които побърза да изгълта.
Когато снегът престана и вятърът утихна, той започна да се спуща по склона, което бе почти невъзможно. Пътека нямаше, той се препъваше и често в последния момент разбираше, че се намира на самия ръб на отвесни скали или стръмни наклони, на които не можеше да се види краят. Малко по-надолу по склона облаци отново затулиха звездите и в настъпилия мрак той се подхлъзна, претърколи се около стотина фута и се спря, изподран и окървавен, на дъното на голяма, немного дълбока яма. Навсякъде около него се носеше вонята на умрели коне. Ямата се намираше до самата пътека и хората имаха обичай да хвърлят в нея сакатите и умиращи животни. Вонята го задушаваше и Чърчил почувствува, че му прилошава. Той започна да се измъква от нея като в кошмар. Някъде по средата си спомни за чантата на Бондел. Тя бе паднала в ямата заедно с него; каишите очевидно се бяха скъсали и той я бе забравил. Чърчил се върна обратно в заразната гробница, където в продължение на половин час, застанал на длани и колене,
я търси пипнешком. Напипа и изброи седемнадесет умрели коня (и един още жив, който застреля с пистолета си), преди да открие чантата на Бондел. Когато по-късно правеше равносметка на своя живот, в който не липсваха геройства и достижения, той без колебание заяви пред самия себе си, че връщането му обратно в ямата е най-героичното дело, което някога е извършвал. Толкова героизъм бе вложил в тая своя постъпка, че на два пъти бе на границата на припадъка, преди да успее да изпълзи от ямата.
Когато се спусна до Везните, стръмните склонове на Чилкут останаха зад него и пътят стана по-лек. Всъщност той съвсем не бе лек .на повечето места, но сега бе поносим. Чърчил щеше да се движи по него добре, ако не беше така уморен, ако имаше фенер, който да му осветява пътя, и ако не беше чантата на Бондел. В изтощеното състояние, в което се намираше, тя бе за него последната сламка. Той едва имаше сили да се движи напред, а допълнителната тежест на чантата бе достатъчна, за да го повали на земята всеки път, когато залитнеше или се препънеше. Ако не се препъваше, то от тъмнината се протягаха клони, които се закачваха за чантата на гърба му и го дърпаха назад.
Той реши, че ако изпусне „Атинянинът“, ще бъде виновна единствено чантата. Всъщност в неговото съзнание останаха само две неща — чантата на Бондел и параходът. Той не мислеше за нищо друго освен за тях и те се превърнаха в тежка задача, за изпълнението, на която пътуваше и се трудеше сякаш от векове насам. Той вървеше и се бореше като в сън. Част от този сън бе и пристигането му в Овчия стан. Залитайки, влезе в една кръчма, измъкна .рамената си от каишите и се приготви да постави чантата до краката си. Тя се изплъзна от пръстите му, падна на пода с тъп удар и привлече погледите на двама мъже, които в този момент излизаха навън.- Чърчил изпи чаша уиски, заръча на кръчмаря да го събуди след десет минути и седна на пода, като сложи краката си върху чантата, а главата на коленете си.
Тялото му така се бе схванало, че след като го събудиха, му бяха нужни нови десет минути и втора
чаша уиски, докато успее да опъне ръцете и краката си и да раздвижи мускулите си.
— Хей! Не натам! — извика кръчмарят, след като излезе навън и го насочи в тъмнината към Каньон Сити.
Някакво вътрешно чувство подсказа на Чърчил, че избраната от него посока бе права, но въпреки това като насън той тръгна по посочения от кръчмаря път. Чърчил не можа да разбере откъде дойде предупреждението, но след като му се стори, че бе пътувал цели няколко века, той почувствува наближаването на опасността и извади пистолета си. Все още като насън той видя двама мъже, които пристъпиха към него и му казаха да спре. Четири пъти изтрещя пистолетът му, той видя пламъците и чу изстрелите на техните пистолети. Почувствува също, че го улучиха в бедрото. Видя как единият от мъжете се свлече на земята и когато вторият се хвърли към него, Чърчил му нанесе силен удар с тежкия пистолет право в лицето. След това се обърна и побягна. Малко след това се отърси от съня и установи, че се движи бързо и с накуцване по пътеката. Първата му мисъл бе за чантата. Тя все още беше на гърба му. Той бе убеден, че всичко, което преживя, е било сън, но когато потърси пистолета си, установи, че е изчезнал. След това почувствува остра болка в бедрото, опипа мястото и забеляза, че ръката му се изцапа с топла кръв. Раната бе повърхностна, но неоспорима. Той съвсем се разсъни и продължи да тича тежко по посока на Каньон Сити.