Чърчил намери човек, който имаше коне и фургон и срещу двадесет долара се съгласи да стане от леглото и да ги впрегне. Чърчил изпълзя на леглото на фургона и заспа с чантата на гърба си. Пътуването беше трудно по измитите от водата големи камъни надолу по долината на Даий, но той се будеше само когато фургонът се удряше в най-големите камъни. Поклащанията на тялото не му пречеха да спи. Колата измина последната миля по равен път и той заспа дълбоко.
Пристигнаха призори, коларят го разтърси грубо и изкрещя в ухото му, че „Атинянинът“ е заминал. Чърчил огледа тъпо празното пристанище.
— Над Скагуей се вижда пушек — каза коларят.
Клепачите на Чърчил бяха така подпухнали, че той не можеше да вижда толкова надалеч, но каза:
— Това е параходът. Намери ми веднага лодка, Коларят беше услужлив човек и намери една лека гребна лодка и един мъж, който се съгласи да гребе срещу десет долара, платени в аванс. Чърчил плати сумата и подпомогнат от мъжете, влезе В лодката. Силите не му достигаха, за да направи това сам. Скагуей отстоеше на шест мили и в главата му се въртеше блажената мисъл, че дотам ще може да поспи. Човекът обаче не знаеше да гребе и Чърчил се принуди да се хване за веслата и да гребе, както му се стори, още цели няколко века. Това бяха най-дългите и най-мъчителни шест мили в неговия живот. В малкия залив задуха лек вятър, който го забавяше. В стомаха си чувствуваше неприятна болка, измъчваха го слабост и вцепенение. По негово настояване човекът от лодката го плисна в лицето със солена вода.
„Атинянинът“ бе вдигнал котва, когато те се изравниха с неговия корпус. Чърчил се намираше на края на силите си.
— Спрете парахода! Спрете парахода! — крещеше той с дрезгав глас. — Нося важно съобщение! Спрете парахода!;
След това главата му клюмна на гърдите и той заспа. Когато шестима мъже го понесоха нагоре по мостика, той се събуди, посегна към чантата и се хвана за нея така, както давещият се хваща за сламка.
На палубата Чърчил предизвика ужас и любопитство. От дрехите, които носеше в Белия кон, бяха останали няколко дрипи, а самият той бе изподран като дрехите си. Бе пътувал петдесет и пет часа при най-голяма степен на напрежение. През цялото това време бе спал само шест часа и бе отслабнал двадесет фунта. Лицето, ръцете и цялото му тяло бяха изподраскани и контузени и той едва гледаше. Опита се да се изправи, но не успя и се просна на палубата. Като стискаше чантата, той предаде своето поръчение.
— А сега искам да спя! — каза накрая. — Ще ям, когато се събудя.
Те му оказаха голяма чест, като го пренесоха мръсен и парцалив заедно с чантата на Бондел и
го настаниха в каютата за младоженци, която,бе най-голямата и най-луксозната каюта в целия параход. Той спа цели две денонощия. Когато двестата пътници от „Белия кон“ пристигнаха, вече се бе изкъпал, обръснал и нахранил и облегнат на перилата, пушеше пура.
Когато „Атинянинът“ пристигна в Сиатъл, Чърчил се бе съвзел напълно. Той слезе на брега с чантата на Бондел в ръка. Чувствуваше се много горд. Чантата бе за него олицетворение на изпълнен дълг, честност и доверие. „Все пак аз донесох чантата“ — така той изрази пред себе си тези различни, сложни чувства.
Беше рано вечерта и отиде право в къщата на Бондел. Луис Бондел се зарадва много, когато го видя. Стисна двете му ръце и го помъкна към къщата.
— О, благодаря ти много, братко, много мило, че я донесе — каза Бондел, когато получи чантата.
Захвърли я небрежно върху една кушетка и Чърчил забеляза с оценяващ поглед как от тежестта си тя подскочи върху пружината. Бондел го обсипа с град от въпроси.
— Как изкара? А момчетата как са? Какво стана с Бил Смитърс? Дел Бишоп, още ли е с Пиърс? Той продаде ли кучетата си? Излезе ли нещо от Сярното дъно? Изглеждаш чудесно. С кой параход пристигна?
Чърчил отговори на всички въпроси и след половин час настъпи първата пауза в разговора.
— Не е ли по-добре да я прегледаш? — подхвърли той, като кимна с глава към чантата.
— О, всичко е в ред — отвърна Бондел. — Ямата на Митчел даде ли това, което очакваше от нея?