Но каретата нямаше да й свърши работа. Само това оставаше! Ан не би понесла мисълта, че ще изпусне единствената възможност за разговор с капитан Уентуърт по пътя за дома, когато можеше да остане спокойна и сама (тя беше почти сигурна, че ще го срещне). Ан категорично отхвърли предложението за каретата, а мисис Масгроув, която се сещаше само за една болест, малко неубедително се опита да се успокои с, че досега никой не е умрял от падане, но дали пък Ан не се бе подхлъзнала наскоро и да не би да си е наранила главата при падането? Ан се опита да обясни, че не е падала и не се е наранявала и тези думи ободриха добрата жена и тя се раздели с нея почти спокойна, с пожеланието да се оправи до вечерта.
Уплашена, да не би да развали плановете им, Ан настойчиво каза:
— Страхувам се, госпожо, че има някакво недоразумение. Моля ви, бъдете така добра да споменете и пред останалите господа, че се надяваме тази вечер да видим всички ви. Опасявам се, че може да не са ни разбрали правилно, затова ви моля да припомните специално на капитан Харвил и на капитан Уентуърт, че се надяваме и двамата да дойдат.
— О, мила, разбрали сме всичко както трябва, давам ви честната си дума. Капитан Харвил не мисли за нищо друго освен за събирането довечера.
— Така ли мислите? Въпреки това не мога да бъда сигурна и много ще съжалявам, ако не дойдат. Обещавате ли да им кажете, когато ги видите отново? Мисля, че и двамата ще се обадят още веднъж преди обяд. Моля ви, обещайте ми.
— Ама разбира се, че обещавам, щом толкова настоявате. Чарлз, ако видиш някъде капитан Харвил, моля те да му предадеш думите на мис Ан. Наистина, мила, не бива да се притеснявате. Капитан Харвил категорично е приел ангажимента, гарантирам ви, а мисля, че същото се отнася и за капитан Уентуърт.
Ан не можеше да направи нищо повече, но сърцето й се свиваше при мисълта, че някоя злощастна случайност може да погуби нейното щастие. Все пак нямаше да чака дълго. Дори и да не дойдеше на Камден Плейс, Ан щеше да му изпрати няколко недвусмислени реда по капитан Харвил. След малко се появи още нещо, което я уплаши и раздразни. Чарлз, с неговото добро сърце, беше толкова загрижен за нея, че в никакъв случай не я пускаше да тръгне сама и реши да я изпрати до вкъщи. Ан определено не успя да го разубеди. Беше жестоко, но тя не можеше да прояви черна неблагодарност, защото заради Ан зет й жертваше срещата си с един търговец на оръжие. Така тя излезе с него, а по лицето й не се четеше нищо друго освен признателност.
Бяха стигнали до улица Юнион, когато дочуха да ги догонват бързи стъпки, в които имаше нещо познато и това й даде две секунди време, за да се подготви за срещата с капитан Уентуърт. Той ги настигна, но не каза нищо, тъй като не знаеше дали трябва да отмине или може да повърви с тях. Само погледна Ан. Тя успя да се овладее достатъчно, за да срещне погледа му много приветливо. Бледите й страни поруменяха, а колебливите й движения станаха решителни и сигурни. Той тръгна от другата й страна. Внезапно озарен от някаква идея, Чарлз попита:
— Капитан Уентуърт, в коя посока е пътят ви? Само до улица Гей ли отивате или ще продължите нататък?
— Още не съм решил, — отвърна изненадан капитан Уентуърт.
— Ако ще се качвате към Белмонт, дали няма да се отбиете до Камден Плейс? Защото ако имате такава възможност, няма да проявявам излишни скрупули и бих ви помолил да подкрепите мис Ан до входа на бащиния й дом. Тази сутрин никак не е добре и не бива да върви сама толкова дълго, а аз пък се уговорих с един човек на Маркет Плейс — обеща да ми покаже една страхотна пушка, която тъкмо се кани да изпрати на купувача. Каза, че няма да я опакова до последния момент, за да мога да й хвърля едно око, и ако не отида веднага, ще изтърва тази възможност. Както ми я описа, много прилича на моята двуцевка, дето стреляхте веднъж с нея близо до Уинтроп.
Възражения просто не бяха възможни — капитанът можеше само да прояви съвсем уместна пъргавина, която в очите на околните изглеждаше като проява на вежливост и желание да помогне, а когато най-после останаха сами, вече можеха да дадат воля на грейналите си усмивки и ликуващия си дух. Чарлз слезе обратно до улица Юнион само за половин минута, а двамата продължиха да вървят заедно. Не след дълго успяха да си разменят достатъчно думи, за да определят в коя посока да тръгнат, като решиха да повървят по една сравнително тиха и уединена пътечка от чакъл, където предстоящият разговор щеше да превърне този миг в истински божи дар и да го увековечи сред най-щастливите спомени на бъдещия им съвместен живот. Тук отново си размениха онези чувства и обещания, които някога им се струваха напълно достатъчни да им осигурят щастие, но бяха последвани от дълги години на раздяла и отчуждение. Оттук се върнаха в миналото, а усещането им за щастие при тази нова среща като че ли бе по-възвишено и по-пълно, отколкото бяха очаквали, самите те бяха станали по-опитни, по-нежни и по-сигурни, защото знаеха истината един за друг, познаваха характера и чувствата на любимия човек; бяха много по-готови да действат и причините за тази готовност бяха много по-обосновани. И тук, най-после, докато бавно се изкачваха нагоре по полегатия склон, невиждащи никой около себе си — нито шляещите се политикани и шумните вестникари, нито флиртуващите кокетки, нито пък бавачките и хлапетата — тук се отдадоха на онези сладостни видения и признания, и най-вече — обяснения, непосредствено предшествали сегашния миг, така пространни и болезнено любопитни. Преминаха през най-деликатните нюанси на предишната седмица, а за вчерашния и днешния ден сигурно щяха да говорят до края на живота си.