Той я погледна, погледна и към лейди Ръсел, после погледът му отново се спря на нея и каза с тон, в който се усещаше преднамерен хлад:
— Засега не мога да й простя, но може би с времето и това ще стане. Смятам, че трябва да се държим великодушно с нейния син. Но аз също много съм мислил за миналото и един въпрос възникна някак само себе си, дали тогава не съм имал някой още по-голям враг от тази дама? Така е, и това си бях аз самият. Кажи ми, дали когато две години по-късно се върнах в Англия с няколко хиляди лири и бях назначен за капитан на „Лакония“, ти бях писал, ти щеше да отговориш на писмото ми? Кажи ми простичко, щеше ли да подновиш отново годежа ни?
— Дали щях да го подновя? — беше единственото, което можа да му отговори Ан, но интонацията й говореше сама за себе си.
— Мили боже! — извика той, — щяла си да го подновиш! Аз също се надявах, че е възможно и го желаех много силно, защото то би увенчавало всичките ми останали успехи в живота, но бях горд, прекалено горд, за да поискам отново ръката ти. Тогава не съм те разбирал. Бях сляп и не исках да те разбера и да се поставя на твое място. Този спомен би ми помогнал да простя по-лесно на всеки друг, отколкото на самия себе си, защото ако бях надвил гордостта си тогава, това щеше да ни спести шест години страдания. Това е болка, която не съм усещал преди. Бях свикнал с приятното чувство, че мога да имам всичко, което ми доставя удоволствие, гордеех се почетните резултати от упорития си труд и от справедливо присъдените ме награди. Като всички велики люде — каза той и се усмихна — ще трябва да направя усилие, за да подчиня ума си на съдбата и да се науча как мога да понеса повече щастие, отколкото заслужавам.
Глава 24
Кой може все още да се съмнява в развоя на последвалите събития? Когато двама млади си втълпят, че трябва да се оженят, съвсем сигурно е, че с упорито преследване на своята цел рано или късно ще я постигнат, колкото и да са бедни, неблагоразумни или пък неподходящи един за друг. Като край на тази история това може би не е най-добрата поука, но аз вярвам в нейната истина, защото щом успяват дори такива младежи, как можем да се съмняваме, че един капитан Уентуърт и една Ан Елиът не биха преодолели всякакви прегради, когато на тяхна страна са толкова могъщи преимущества като зрялост на ума и ясно осъзнаване на доброто и лошото, а между тези две неща — свободата да разполагат с прилични доходи? Трябва да признаем, че биха могли да се сблъскат с много по-сериозна съпротива от тази, която всъщност преодоляха, но в случая просто нямаше какво да ги смущава, освен липсата на топлота и благосклонност. Сър Уолтър нямаше възражения, а Елизабет се задоволи да изглежда студена и безразлична. С двайсет и пет хиляди лири и висок ранг в професията, до който бе стигнал благодарение на своите способности и дела, капитан Уентуърт вече бе придобил солидно положение в обществото. Сега гледаха на него като на достоен кандидат за дъщерята на един глупав и разточителен баронет, който бе дотолкова лишен от принципност и здрав разум, че не бе успял да запази дори мястото, на което го бе поставило самото провидение, и който можеше да даде на дъщеря си само една незначителна част от десетте хиляди лири, които след смъртта му щяха да й принадлежат.
Макар че не обичаше Ан и женитбата й да не бе погалила суетата му, от което би се почувствал истински щастлив, сър Уолтър бе далеч от мисълта, че капитанът е неподходяща партия за нея. Тъкмо обратното, когато успя да поразгледа хубавичко капитан Уентуърт — за всеки случай пожела да го види няколко пъти и на дневна светлина — той бе дълбоко поразен от красотата му и реши, че може би превъзходният му външен вид се допълва с превъзходното обществено положение на дъщеря му, и всичко това, подкрепено от благозвучното му име, насърчи сър Уолтър да подостри с изящни движения перото си и да запише женитбата в книгата на почестите.
Ан не се притесняваше, че някой от тях ще се противопостави сериозно на нейната женитба, само позицията на лейди Ръсел я тревожеше. На дамата сигурно й беше много болно от това, което бе научила за мистър Елиът, затова се насилва да опознае капитан Уентуърт и дори да го оцени по достойнство. Лейди Ръсел наистина трябваше да направи усилие, за да свикне с мисълта, че е сбъркала в преценките си и за двамата, тъй като се бе подвела по външни белези. Бе побързала да обяви капитана за човек с избухлив и опасен характер, само защото обноските му не отговаряха на собствените й представи за съвършенство, а тъй като бе преценила маниерите на мистър Елиът като благопристойни, уместни, учтиви и изискани, бе решила набързо, че са резултат от най-правилните разбирания и дейността на един подреден ум. На лейди Ръсел не й оставаше нищо друго, освен да признае, че е допуснала огромна грешка, и да си изгради нов комплект от надежди и идеи.