Нямаше родители и дом, където да отседне, затова половин година остана при брат си в Манкфорд. По онова време беше изключително хубав и умен млад мъж, с пламенен дух и ярка индивидуалност, а Ан беше все още момиче — много красива, скромна и нежна, с изтънчен вкус и деликатна чувствителност. Той не беше зает с нищо, а тя не се бе влюбвала преди и дори ако качествата на двамата бяха наполовина толкова блестящи, пак би било неизбежно да не се влюбят един в друг още след първата си среща. Малко по малко обстоятелствата се сведоха до това, че те трябваше да се срещнат, а след като се поопознаха, беше съвсем естествено много силно да изпитат взаимността на своята привързаност. Не е лесно да се установи кой от двамата смяташе другия за по-съвършен и по-щастлив в любовта — дали тя, която получи неговото предложение и обяснение в любов, или той, чиито чувства и намерения бяха изцяло приети.
Последва период на изключително щастие, за съжаление — много кратък. Скоро бяха изправени пред сериозни затруднения. Когато се обърнаха към сър Уолтър с молба за неговото одобрение, той не каза, че това никога няма да стане и дори не изказа категорично своя отказ, но несъгласието му с подобен брак беше изразено чрез огромно изумление, невероятна студенина, определено нежелание да говори по този въпрос и твърда решимост да не направи нищо, за да изпълни желанието на дъщеря си. Прецени този брак като твърде унизителен за дъщеря си, а въпреки че в горделивостта си лейди Ръсел бе доста по-скромна и това беше обяснимо, тя определи бъдещия съюз като много нещастен за Ан.
С всичките предимства на своя произход, ум и красота Ан, още на деветнайсетгодишна възраст щеше да се погуби, да се затрие толкова млада чрез годеж с някакъв младеж, който не можеше да й предложи нищо друго, освен себе си, и който едва ли някога щеше да забогатее. Не притежаваше друго, освен несигурността на своята професия, нямаше и връзки, които да му осигурят някакво бъдещо повишение — това ако не беше погубване за дъщерята на един баронет! Ан Елиът, толкова млада, така неизвестна в обществото, да бъде отмъкната от някакъв непознат без положение и пари — дори не отмъкната, а потопена от него в безизходицата на изнурителна, мъчителна бедност, която щеше да погуби младостта й! Такова нещо в никакъв случай не трябваше да се допуска и лейди Ръсел успя да го предотврати благодарение на тактичната си намеса като добра приятелка и като човек, който изпитва към девойката майчинска любов и има почти майчински права над нея.
Капитан Уентуърт не притежаваше никакво състояние. Все пак беше достатъчно късметлия да има професия, но не бе натрупал пари, тъй като харчеше съвсем свободно онова, което сам бе спечелил. Кой знае защо беше сигурен, че не след дълго ще забогатее — изпълнен с жизненост и плам, капитанът твърдо вярваше, че скоро ще командва кораб и ще придобие такова положение, което ще удовлетвори всичките му желания. Винаги му беше вървяло и той знаеше, че ще продължава да му върви. За Ан тази увереност беше напълно достатъчна, а и бе властно изказана чрез неговата пламенност и омагьосващо изразена чрез острия му ум, но лейди Ръсел виждаше нещата в съвсем различна светлина. Дръзкият ум и буйният нрав й въздействаха в съвсем противоположно направление и тя ги приемаше единствено като утежняващи обстоятелства и прояви на злото. Те представяха характера му най-вече като потенциално опасен. Беше блестящ и много упорит. Лейди Ръсел нямаше усет към блестящите способности на силния ум и се ужасяваше от всичко, което макар и бегло й напомняше за липса на здрав разум. Тя във всяко отношение отхвърляше подобна връзка като възможна.
Ан не би могла да се пребори с толкова могъщо противопоставяне. Беше още много млада и уязвима. Успя да се опълчи срещу волята на баща си, макар че не срещна подкрепа от сестра си дори с една дума или поглед, но с лейди Ръсел нещата бяха съвсем различни. Ан винаги й бе вярвала и я бе обичала, затова не можеше да допусне, че лейди Ръсел би я разубеждавала така упорито, макар и внимателно, ако нямаше сериозни основания за това. Ан повярва, че е извършила грешка с този годеж, че е сбъркала, като го е обявила открито и че е извършила нещо недостойно, което никога не би се увенчало с успех. Все пак тя не развали годежа, водена единствено от собствените си егоистични съображения за предпазливост. Едва ли би се оставила да бъде разколебана, ако не се ръководеше от убеждението, че прави всичко за негово добро в много по-голяма степен, отколкото в името на собственото си щастие. Тя вярваше, че проявява благоразумие и жертвоготовност именно заради него и при окончателната раздяла това беше единствената й утеха. А Ан се нуждаеше от всякаква утеха, дори и от най-малката, за да се пребори с болката, която й причиняваше той със своето несъгласие. Капитан Уентуърт беше непреклонен, непоколебим и се чувстваше измамен от този принудителен разрив. Не след дълго той напусна Англия.