— Няма недостатък във външния вид — отговори Ан — който малко по малко да не може да бъде пренебрегнат чрез едно мило и приятно държание.
— Аз не мисля така — заяви Елизабет рязко — милото държание може да е от полза за красотата, но никога не би помогнало съществено на едно грозновато лице. Както и да е, смятам, че по тези въпроси имам доста по-голям опит от много други хора и смятам твоя съвет за напълно излишен.
Ан направи каквото можа, беше доволна, че всичко свърши и не беше изгубила увереността, че го прави за доброто на всички. Макар и отхвърлила всяко съмнение, Елизабет все пак щеше да си отваря очите за подобна възможност.
Четирите коня на впряга изпълниха последния си дълг към своя господар и откараха в Бат сър Уолтър, мис Елиът и мисис Клей. Компанията пое на път в повишено настроение — сър Уолтър си подготви благосклонните поклони към опечалените селяни и ратаи, които бяха по-дочули за неговото заминаване и бяха наизлезли да го изпратят, а през това време Ан крачеше нещастна и самотна към Лодж, където трябваше да прекара първата седмица след раздялата.
Приятелката й не беше в по-добро състояние на духа. Лейди Ръсел прие раздялата на семейството доста болезнено. Тя ценеше доброто име на своите приятели не по-малко от собствения си авторитет, а и ежедневният контакт с тях се бе превърнал в нещо много по-важно от навик. Беше й тъжно да гледа изоставените земи, а още повече я болеше при мисълта, че не след дълго щяха да са притежание на друг, затова беше готова да се откаже дори от компанията на Ан, за да може да замине и да не присъства при пристигането на семейство Крофт. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие.
Селцето Апъркрос беше средно по големина и само до преди няколко години беше оформено изключително в стар английски стил. В сравнение с домовете на дребните стопани и ратаите имаше само две по-представителни къщи. Едната бе имението на земевладелеца, с високата си ограда, големите порти и старите дървета — старовремско и солидно; другата беше удобната и спретната къща на пастора, разположена сред грижливо поддържана градина, опасана с лози и крушови дървета. След като младият господар от имението на земевладелеца се ожени, пасторският дом бе преустроен и заприлича на къща на фермер, после й придадоха традиционен вид на английска селска къща, кръстиха я Апъркрос Котидж и я определиха за дом на младия господар. Със своята веранда, високи от пода до тавана прозорци и други гиздосии тя хващаше окото не по-малко от внушителната и солидна постройка на Голямата къща и нейните земи, която се намираше на четвърт миля по-нататък.
Ан често бе отсядала тук. Познаваше порядките в Апъркрос не по-зле, отколкото тези в Келинч. Двете семейства бяха общували непринудено и дотолкова бяха свикнали да влизат и излизат от къщата на другия по всяко време на деня, че Ан доста се изненада, когато откри Мери сама. Да е неразположена и без настроение когато е сама си беше съвсем в реда на нещата. Макар и привлекателна на външен вид, Мери не притежаваше нито нрава, нито ума на сестра си. Когато беше в добро здраве, когато я глезеха или я развличаха с нещо, Мери можеше да бъде в добро настроение и с приповдигнат дух, но рухваше при най-малкото неразположение. Не можеше да стои сама и тъй като беше наследила характерното за рода Елиът чувство за собствена значимост и при най-малкия повод започваше да си въобразява че е пренебрегната и с нея се отнасят зле. По външност отстъпваше доста на сестрите си и дори по времето, когато беше най-хубавичка, за нея можеше да се каже единствено, че е „чудесно момиче“. Сега тя лежеше върху избелялата дамаска на дивана в приятната малка гостна, където елегантната някога мебелировка бе започнала да се износва благодарение на двете деца и изминалите четири години. Вместо поздрав още при влизането на Ан тя се обърна към нея с думите:
— Ето те и тебе най-после! Вече си мислех, че никога повече няма да те видя. Толкова ми е зле, че едва говоря. Цяла сутрин не съм видяла жива душа наоколо.
— Съжалявам, че не си добре — каза Ан. — Миналия четвъртък ми писа, че се чувстваш чудесно.