Мери пък й разказа в общи линии следното: „Мисис Масгроув все си мисли, че прислужниците й са много свестни и всеки упрек към тях приема като престъпление в държавна измяна, но аз съм убедена, че вместо да си вършат работата, камериерката и перачката по цял ден се шляят из селото. Срещам ги всеки път, като изляза. Няма случай, когато отида при нашата бавачка, да не ги срещна там. Те биха развалили и Джемайма, ако тя не беше най-свястното, най-надеждното същество на света — нали самата Джемайма ми е казвала колко пъти са я увещавали да излезе с тях.“ От страна на мисис Масгроув това звучеше по следния начин: „За мене е закон да не се меся в работите на снаха си, защото зная колко е безсмислено това, но искам да споделя с вас, мис Ан, защото сигурно ще можете да оправите нещата, та искам да ви кажа, че мнението ми за бавачката на мисис Чарлз никак не е високо — странни работи съм чувала да се разправят за нея, все се развява нанякъде и се прави на една такава модерна дама, че само да се завърти наоколо и веднага ще развали всички останали прислужници. Знам, че мисис Чарлз е готова да се закълне в нея, но аз искам само да ви намекна, че трябва да си отваряте очите и не бива да се притеснявате да го кажете, ако видите нещо нередно.“
Мери на свой ред се оплакваше, че мисис Масгроув не й отдавала дължимото уважение, когато заедно с други гости се събирали на обяд в Голямата къща и не й давали възможност да се почувства у дома си, тъй като на мястото на господарката все слагали някой друг. Веднъж Ан излезе на разходка с госпожиците и когато стана дума за титли и хора с титли, едната от тях каза завистливо: „Всички знаят, че по тези въпроси вие проявявате пълно безразличие и свободомислие, затова и пред вас не се притеснявам да кажа колко са придирчиви някои хора за мястото си на масата. Много ми се ще някой да подхвърли на Мери, че би било много по-добре да не се инати толкова и да не гледа все да седне на мястото, което по право принадлежи на мама. Разбира се, никой не поставя под съмнение това нейно право, но от нейна страна би било по-прилично да не настоява толкова. Не че мама много държи на тези неща, но и други хора са го забелязали.“
Как би могла Ан да оправи всичко това? Какво друго можеше да стори, освен да слуша търпеливо, да успокоява и да се опитва да ги извини един пред друг, да им внуши по своя мек и ненатрапчив начин колко е важно близки съседи като тях да умеят да се търпят и да разшири кръга на тези внушения заради доброто на сестра си.
Иначе, във всяко друго отношение, гостуването й започна и продължи много добре. Духът й се повдигна от смяната на темите за разговор и на самото място, макар че беше едва на три мили разстояние от Келинч. Мери си имаше компания и оплакванията й понамаляха, а и ежедневното общуване с другото семейство само им беше от полза, тъй като в Котидж не разполагаха с по-подходящи занимания или отношения на привързаност и доверие, на които това общуване би могло да попречи. Едва ли беше възможно да се виждат по-често, тъй като си гостуваха всяка сутрин и нямаше вечер, в която да не се съберат и Ан си мислеше, че за това до голяма степен допринасяха внушителните фигури на мистър и мисис Масгроув, седнали на обичайните си места, както и смехът, бърборенето и пеенето на техните дъщери.
Ан свиреше много по-добре и от двете госпожици, но тя много добре съзнаваше, че тъй като не може да пее, не свири на арфа и най-вече няма любещи родители, които да стоят до нея и да се преструват на прехласнати, никой не обръща внимание на нейното изпълнение освен в случаите, когато искаха да проявят любезност или да се поразвлекат. Знаеше, че със свиренето си доставя удоволствие единствено на самата себе си и в това усещане нямаше нищо ново. С изключение на един кратък период от живота й, след като на четиринайсетгодишна възраст бе изгубила скъпата си майка, Ан не бе изпитала щастието да я слушат и да я насърчават истински ценители или поне хора с добър вкус. Тя бе свикнала да се чувства самотна в своята музика, а от пристрастната оценка на мистър и мисис Масгроув при изпълнението на дъщерите им, както и от съвършеното им равнодушие към всички останали, Ан изпитваше само радост заради тях и никакво унижение, че я подценяват.
Понякога в Голямата къща идваха и други гости. Нямаха много съседи, но у Масгроув идваха всички наоколо — с покана за обяд или пък се отбиваха просто така, и у тях винаги имаше много повече гости, отколкото в което и да е друго семейство.