Тук той бе прекъснат от яростните атаки на малчуганите, които се впиха в него като в стар приятел и заявиха, че не го пускат да си тръгва, обсипаха го с предложения да ги пъхне в джоба на палтото си и да ги вземе със себе си, и какво ли не още, затова той така и не успя да си спомни за какво бе говорил преди. Ан остана със собствените си мисли и се опита да си внуши, че става дума за същия брат, но не успя да стигне с положителност до никакво решение, затова зачака с нетърпение да разбере какво бяха споделили семейство Крофт с обитателите на другата къща, където се бяха отбили преди да отидат в Апъркрос Котидж.
Тази вечер роднините от Голямата къща трябваше до дойдат в Котидж и понеже сезонът не беше много удобен за ходене пеша, Ан се заослушва за звука от карета. Не след дълго в стаята влезе по-малката госпожица Масгроув. През главата на Ан най-напред мина мрачната мисъл, че е дошла да извини семейството, което е решило да си остане вкъщи, а Мери тъкмо се накани да се засегне, когато Луиза ги ободри със съобщението, че само тя идва пеша, за да остави в каретата място за арфата.
— И ще ви кажа защо — допълни тя — всичко ще ви кажа. Дойдох да ви предупредя, че тази вечер мама и татко никак не са в настроение, особено мама — тя непрекъснато си мисли за горкия Ричард! Затова решихме, че ще е добре да вземем и арфата, тя като че ли я обича повече от пианото. Ще ви кажа и защо й е толкова мъчно. Сутринта дойдоха Крофтови (сигурно са се отбили после и у вас, нали?), и случайно се разбра, че нейният брат, капитан Уентуърт, току-що се е върнал в Англия — не разбрах дали се е уволнил или нещо от този род, и ще отиде право у тях. Те си тръгнаха и тогава мама изведнъж си спомни, че капитанът на бедния Ричард се казвал Уентуърт или нещо такова, не знам кога е било това, но във всеки случай доста преди да умре, горкичкият. После тя прегледа писмата и разните други неща и каза, че той със сигурност е същият човек. Оттогава тази мисъл не й излиза от главата и тя непрекъснато мисли за горкия Ричард. Затова трябва да се покажем колкото се може по-весели, дано успеем малко да я поразсеем от мрачните мисли.
Тази злощастна част от историята на семейството почиваше върху обстоятелството, че мистър и мисис Масгроув бяха имали някога нещастието да се сдобият с един буен и непокорен син, от когото бяха вдигнали ръце, както и късмета да се отърват от него още преди пълнолетието му. На сушата той се бе оказал доста глупав и неподатлив на влияние, затова го бяха направили моряк, и семейството му не се бе притеснявало кой знае колко за него, но все пак и това бе повече, отколкото той заслужаваше. Чуваха рядко и едва ли им домъчняваше често за него, докато най-после преди две години, през морета и океани до Апъркрос достигна вестта за неговата смърт.
Макар че в момента сестрите му правеха за него всичко възможно, което се изразяваше най-вече в това, че го наричаха „бедния Ричард“, жив или мъртъв той си оставаше безчувственият, тъп и безполезен Дик Масгроув, който не бе направил в живота си нищо повече от заслугата да го наричат с галеното му име.
Беше прекарал няколко години по море и като повечето юнкери бе често преместван от, един кораб на друг, особено пък ако юнкерът беше някой, от който всеки капитан бързаше да се отърве. Случи се така, че той бе служил шест месеца на фрегатата на капитан Фредерик Уентуърт, „Лакония“, и именно под влиянието на своя капитан и от борда на неговия кораб Дик бе успял да напише единствените две писма, които получиха родителите му за всичките години, през които бе отсъствал — поточно, единствените писма, написани без всякаква корист; другите бяха просто съобщения да му изпратят пари. И в двете писма бе писал хубави неща за своя капитан, но родителите му обръщаха толкова малко внимание на подобни неща, бяха толкова незаинтересовани и така лишени от всякакво любопитство по отношение на имената на кораби и хора, че по онова време това не им направи никакво впечатление; това, че същият този ден мисис Масгроув внезапно бе успяла да си спомни името Уентуърт във връзка със сина си, не може да се обясни с нищо друго освен като един от изключителните проблясъци на човешкия ум, за които всички сме чували.
Беше извадила отново писмата и бе открила, че е права в предположенията си; толкова време бе минало от смъртта на сина й, че бе успяла да забрави всичките му недостатъци и сега мъката отново се бе върнала в сърцето й, за да я хвърли в още по-голямо отчаяние, отколкото бе почувствала в мига на научаването за неговата смърт. Макар и не толкова силно, мистър Масгроув също се опечали, затова и след пристигането си в Котидж изпитваха силна нужда да бъдат изслушани още веднъж по този въпрос, а след това — още по-силната нужда да приемат утехата, която можеха да им предложат другите със своето веселие.