— Но самата ти ще бъдеш ли спокойна, ако не стоиш през цялата вечер до момчето?
— Защо не, щом баща му може да се чувства спокоен? Джемайма е толкова внимателна и в случай на нужда веднага ще ни съобщи. Дори си мисля, че Чарлз не би сбъркал, ако беше съобщил на баща си за пристигането на всички ни. Не се притеснявам за детето повече от баща му. Вчера наистина много се уплаших, но сега нещата са доста по-различни.
— Е, ако не мислиш, че е прекалено късно за съобщение, не е зле и ти да отидеш със съпруга си. Остави ми аз да се грижа за малкия Чарлз. Пък и мистър и мисис Масгроув няма да си помислят нищо лошо, ако аз остана при него.
— Сериозно ли говориш? — извика Мери с блеснал поглед. — Боже господи, та това наистина е чудесна идея! Със сигурност няма никакво значение дали ще стоя тук или не, след от мене няма никаква полза, нали? А това много ме потиска. Ти, която не изпитваш майчински чувства, си най-подходящият човек за тази работа. Пък и можеш да накараш Чарлз да направи всичко, той винаги те слуша. Ще бъде много по-добре, отколкото ако го оставим само на Джемайма. О, разбира се, че ще отида, положително имам нужда от разходка, също както Чарлз, защото всички много държат да се запозная с капитан Уентуърт, а и ти нямаш нищо против да си стоиш сама, нали. Ама наистина, Ан, много хубаво се сети. Ще се кача да кажа на Чарлз и веднага започвам да се приготвям. Знаеш, че можеш да пратиш за нас и ние веднага ще дойдем в случай на необходимост, но не мисля, че ще има повод за тревога. Можеш да си сигурна, че в никакъв случай не бих тръгнала, ако не се чувствах съвсем спокойна за детето си.
Само след миг тя вече чукаше на вратата на будоара, където се обличаше мъжът й, и Ан чу какво си говорят още докато се качваше по стълбите. Мери започна възбудено:
— Смятах да дойда с теб, Чарлз, защото аз също като тебе няма какво да правя тука. Ако трябва да го гледам непрекъснато, не мога да го убедя да стори нещо, което самият той не иска. Ще остане Ан да го гледа, тя се наема да остане при него; пък и тя самата предложи да те придружа и това е чудеса идея, защото от вторник не съм ходила на обяд в Голямата къща.
— Много мило от нейна страна — отговори съпругът й — а и на мен ще ми е приятно да дойдеш. Но все пак изглежда малко необичайно ние да излезем, а тя да гледа болното ни дете.
Ан вече бе успяла да се качи и пое зашитата на своята кауза в собствени ръце. Беше толкова искрена и настоятелна, че не й трябваше много време да го убеди, още повече, че това чудесно ги устройваше и макар че все още настояваше привечер, когато детето ще си почива, да отиде и тя в Голямата къща, вече съвсем спокойно можеше да я остави сама на обяд. Дори й предложи да дойде привечер да я вземе но Ан си остана непреклонна. При тези обстоятелства не след дълго Ан с удоволствие видя как те потеглят с повишено настроение. Надяваше се да бъда щастливи, колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед подобно щастие. А що се отнася до нея самата, тя изпитваше толкова дълбоко спокойствие, каквото не помнеше да е изпитвала досега. Какво от това, че Фредерик Уентуърт беше на половин миля от нея и щеше да забавлява всички останали?
Ан би искала да разбере как гледа той на предстоящата им среща. Може би с безразличие, ако при такива обстоятелства можеше да се говори за безразличие. Вероятно все пак с безразличие или неохота. Ако бе поискал някога да я види отново, не бе нужно да чака досега, защото можеше да направи много невъзможни за нея неща, неща, които тя отдавна би направила на негово място. Той вече не зависеше от нищо и притежаваше свободата, която така им бе липсвала на времето.
Сестра й и зет й се върнаха предоволни от новия си познат, а също и от гостуването като цяло. Имало музика, песни, разговори и смях, всичко било много приятно, а капитан Уентуърт бил безкрайно обаятелен, и никак не бил плах или сдържан, сякаш се познавали отдавна; и освен това на другата сутрин щял да дойде тук, за да излязат с Чарлз да пострелят. Трябвало да дойде на закуска, но не в Котидж — макар че отначало го поканили именно тук — но после решили да се съберат в Голямата къща да не притесняват мисис Чарлз заради детето. Вече никой не помнеше как се е стигнало до това, но Чарлз трябваше да се срещне с него на закуска в дома на баща си.
Ан чудесно разбираше за какво става дума — той избягваше срещата с нея. Тя научи, че се бе поинтересувал бегло за нея като за отдавнашна позната — при това не много близка — което отново издаваше нежеланието му да се срещне с нея, което, според собственото й признание, бе не по-малко от нейното.
В Котидж ставаха и закусваха малко по-късно, отколкото в Голямата къща, а на следващата сутрин тази разлика се оказа толкова значителна, че Мери и Ан още не бяха седнали да закусват, когато Чарлз се върна да им каже, че тръгват веднага и се е върнал заради кучетата, а след него идват сестрите му и капитанът. Сестрите идвали при Мери и племенника си, а капитан Уентуърт поискал да види госпожа Чарлз за малко, ако това не представлява неудобство. Макар че Чарлз ги беше осведомил за състоянието на момчето и го бе поканил да влиза направо, капитанът не можеше да бъде спокоен без предварително да се обади, на можеше да нахълта вътре просто така.