Мери беше много поласкана от оказаното й внимание и посрещна с огромно удоволствие капитана. В същото време Ан стоеше настрани, завладяна от хиляди чувства, най-утешителните от които бяха, че скоро всичко ще свърши. И то наистина свърши. Чарлз се приготви и две минути по-късно се появиха останалите и влязоха в гостната. Погледите на Ан и капитана се срещнаха, последваха лек поклон и съответно — реверанс — после го чу да казва нещо на Мери — сигурно точно това, което трябва. Каза нещо и на госпожици Масгроув, за да потръгне разговора, и само след миг стаята вече й се виждаше пълна с хора и гласове, които след още един миг бяха изчезнали. Чарлз се показа на прозореца да съобщи, че са готови, гостът се поклони и излезе заедно с младите дами, които внезапно решиха да изпратят ловците до края на селото. Стаята остана някак празна и Ан беше оставена да закусва ако може.
— Свърши се, свърши се! — повтаряше си тя изнервена и благодарна. — Най-лошото мина!
Мери й говореше нещо, но тя не я слушаше. Беше го видяла. Бяха се срещнали. Още веднъж бяха стояли в една и съща стая.
След малко започна да разсъждава по-разумно и да се опитва да овладее чувствата си. Бяха минали осем години, почти осем, след развалянето на годежа. Колко нелепо беше да се вълнува за нещо, което бе отминало толкова отдавна и времето го бе стопило в неясни очертания! Какво ли не се случва за осем години! Какви ли не събития, промени, отчуждение, пътуване от място на място — те можеха да съдържат всичко. Колко естествена и неизбежна беше забравата! Беше минала почти една трета от живота й. Уви, колкото и да се мъчеше да разсъждава трезво, Ан трябваше да признае, че за силните чувства осем години не са нищо.
Как, как да разбере какво чувства той? Можеше ли да приеме държанието му като желание да я избягва, запита се тя и в следващия миг се намрази заради лекомислието, което й бе продиктувало този въпрос.
Скоро й бе спестено огромното напрежение по още един въпрос, който не би могла да задуши и с най-мъдрите си размисли — малко след завръщането на госпожици Масгроув и след гостуването им в Котидж, Мери безхитростно изтърси:
— Капитан Уентуърт не беше особено внимателен към тебе, Ан, макар че се държа така галантно с мене! На тръгване, Хенриета го попита какво мисли за тебе, а той й каза, че толкова си се променила, че едва успял да те познае.
Мери не успя да каже нищо свястно, с което да успокои наранените чувства на сестра си, тъй като без друго не разбираше, че думите й докосват стара рана.
„Променена така, че едва ме познал.“ Унизена и мълчалива, Ан прие казаното съвсем смирено. Несъмнено беше прав, но тя не можеше да му отвърне със същото, защото той никак не се бе променил, или поне не изглеждаше по-зле. Тя тайничко си бе признала този факт и не можеше да мисли друго, въпреки мнението на капитана за нея. Не, годините, съсипали нейната младост и красота, само бяха придали на погледа му повече блясък, откритост и мъжественост, а хубостта му никак не бе пострадала. Тя отново бе видяла същия Фредерик.
„Толкова променена, че просто не би я познал!“ Тези думи не й излизаха от ума, но въпреки това тя се зарадва, че ги е научила. Те я отрезвиха и уталожиха възбудата й, в тях имаше нещо успокоително и дори я караха да се радва.
Тези думи, или нещо подобно на тях бе казал Фредерик Уентуърт, без да подозира, че ще й бъдат предадени. Смяташе я за погрозняла и съвсем непринудено бе казал това, което мисли. Той не беше простил на Ан Елиът! Тя се бе отнесла зле с него, беше го напуснала и му бе причинила страдание, и което е още по-лошо — не бе достатъчно силна. А неговият решителен и самоуверен нрав не можеше да го понесе. Тя се бе отказала от него заради желанието си да се хареса на другите. Бе постъпила така, защото се бе поддала на доводите на нечий друг разум. Бе се показала слаба и страхлива.
Той бе влюбен в нея от цялото си сърце. Никога след това не срещна жена, която можеше да се сравни с Ан, но не бе пожелал да я види отново и сега не изпитваше към срещата с нея нищо друго, освен известно любопитство. Ан вече нямаше никаква власт над неговите чувства.