— Това няма нищо общо, — отговори брат й. — Ти си била там с мъжа си, и при това единствената жена на борда.
— Но самият ти доведе мисис Харвил, сестра й, братовчедка им и трите деца — от Портсмут чак до Плимут. Къде ти беше изтънченото кавалерско чувство тогава, а?
— Беше се сляло с приятелските ми чувства, София. Готов съм да помогна на всяка офицерска съпруга, защото чувствам мъжа й като брат по съдба, и бих докарал който е да е член на семейство Харвил от другия край на света, ако трябва. Но това съвсем не означава, че одобрявам присъствието на жени в кораба.
— Можеш да си сигурен, че са се чувствали много удобно.
— От това не следва, че започват да ми харесват повече. Толкова жени и деца просто нямат право да се чувстват удобно на кораба.
— Скъпи Фредерик, говориш просто безсмислици. Би ли могъл да ми обясниш тогава, ако всички мислеха като тебе, какво ще правим ние, нещастните жени на моряци, които често трябва да пътуваме от едно пристанище до друго, за да отидем при своите съпрузи?
— Моето мнение, както виждаш, не ми попречи да отведа мисис Харвил и семейството й до Плимут.
— Не ми е приятно да се преструваш на голям джентълмен, като че ли всички жени са толкова изтънчени дами, а не просто разумни същества. Никой не очаква, че през целия си живот не ще се сблъска с бури и несгоди.
— Ах, мила, — каза адмиралът, — Фредерик ще запее съвсем друга песен след като се ожени. Ако има късмета да доживее до следващата война, ще го видим какво ще прави тогава — нищо по-различно от това, което правя аз и всички останали офицери. Ще видим колко признателен ще се чувства към всеки, който е довел съпругата му.
— Няма начин да не видим.
— Това съвсем ме довърши — възкликна капитан Уентуърт. — Щом те връхлетят женени хора с неща от рода на „ще видиш, като се ожениш“, мога да кажа само едно-единствено нещо — „не, няма да се женя“, а когато започнат да повтарят „ще се ожениш, та ще се ожениш“, спорът вече няма никакъв смисъл.
Той стана и се отдалечи.
— Сигурно сте пътували много, госпожо — обърна се мисис Масгроув към жената на адмирала.
— Доста, госпожо, през всичките петнайсет години на брака си, но има жени, които са пътували повече от мене. Прекосила съм Атлантическия океан четири пъти, а веднъж пътувах до Източните колонии и обратно, но това беше само веднъж. Била съм и на много места недалече от Англия — Корк, Лисабон и Гибралтар. Никога обаче не съм минавала през Проливите и не съм пътувала до Западните колонии. Сигурно знаете, че ние не наричаме Бермуда и Бахама „западни колонии“.
Мисис Масгроув не бе в състояние да й противоречи — тя не можеше да си прости, че цял живот ги бе приемала именно като част от колониите на запад.
— И мога да ви уверя, госпожо, — продължаваше мисис Крофт — че нищо не може да се сравни с удобствата на един военен кораб — искам да кажа, ако е от най-добрите от този вид. В една фрегата ще ви е много по-тясно, разбира се, макар че всяка умна жена би се чувствала добре и там, и спокойно мога да заявя, че най-хубавите години от живота ми преминаха на борда на военен кораб. Не ни е страх от нищо, когато сме заедно. Слава тебе, Господи! Винаги съм била благословена с отлично здраве и няма климат, който да не ми понася. През първото денонощие на борда обикновено съм малко неразположена, но после не знам какво е да се разболее човек.
Единственият случай, когато умът и тялото ми страдаха и си въобразявах, че не съм добре и че съм в опасност беше през онази зима, когато трябваше да стигна сама да Дийл — адмиралът (по онова време капитан Крофт) тогава беше В Северните морета. През цялото време изпитвах ужасен страх и понеже не знаех какво ми става, все си представях, че съм болна от какво ли не; но щом съм с него, не ме боли нищо и не виждам никакви неудобства в начина си на живот.
— Ами да, сигурно е така. Така си е, мисис Крофт, и аз мисля като вас — отговори сърдечно мисис Масгроув. — Нищо не може да се сравни с раздялата, такова е и моето мнение. А аз знам какво е раздяла, защото мистър Масгроув винаги пътува за съдебните заседания в графството и аз съм страшно доволна, когато сесията свърши и той отново си е в безопасност у дома.
Вечерта завърши с танци. Както обикновено, Ан предложи услугите си да им свири веднага щом решиха да потанцуват, и макар че очите й от време на време плуваха в сълзи, докато седеше до пианото, тя се радваше, че е заета с нещо и искаше само никой да не я гледа.