— Чарлз може да си приказва каквото си ще — извика Мери към сестра си веднага щом мъжът й излезе от стаята, — но ще бъде направо ужасно, ако Хенриета се омъжи за Хейтър — ще бъде зле и за нея, а още по-лошо — за мен, затова се надявам капитан Уентуърт по-скоро да измести Хейтър от главата й и дори си мисля, че вече е успял да го направи. Вчера тя не обърна на Хейтър почти никакво внимание. Да беше видяла само как се държа с него! А това, че капитанът харесвал повече Луиза, е истинска глупост, защото той действително много повече предпочита Хенриета. Чарлз винаги е толкова сигурен в собственото си твърдение! Ако беше дошла вчера с нас, сама щеше да разрешиш този спор и то положително в моя полза — освен ако не си решила да бъдеш против мен.
Мери говореше за обяда у Масгроув предния ден, където Ан би трябвало да види нещата, за които ставаше дума, но тя бе предпочела да остане вкъщи под предлог, че има главоболие, а малкият Чарлз е леко неразположен. В действителност й се искаше да избегне срещата с капитана. Оказа се, че спокойно прекараната вечер в къщи има и други предимства — ако беше отишла, сега трябваше да бъде арбитър между Мери и мъжа й.
Ан познаваше достатъчно добре капитана и смяташе, че намеренията му не заплашват щастието на нито една от сестрите — той не би опетнил честта си, като предпочете едната и огорчи другата. По всяка вероятност и от двете биха станали чудесни любещи съпруги. Към Чарлз Хейтър се отнасяше особено деликатно, тъй като му съчувстваше и доброто й сърце усещаше колко болезнено приема той лековатото поведение на своята любима. Ан знаеше, че едва ли скоро ще се разбере дали Хенриета не е сбъркала, като е сменила обекта на своите чувства.
В поведението на братовчедката си Чарлз Хейтър бе открил достатъчно основания за тревога и унижение. Някога бе твърде привързана към него и затова при двете си срещи с нея сега той не можеше да разбере защо е толкова отчуждена и успя да погуби всичките му надежди от миналото — единственото, което можеше да направи той, бе да стои настрана от Апъркрос; промяната в нея му се видя особено тревожна обаче, когато Чарлз прие като възможна причина присъствието на капитан Уентуърт. Не беше си идвал само две седмици и преди да се разделят, Хенриета проявяваше жив интерес — дори повече, отколкото би могъл да си пожелае — към шансовете да напусне сегашната си енория и да поеме поста в Апъркрос. Мислите й тогава се въртяха изключително около това дали пасторът доктор Шърли (който бе изпълнявал ревностно задълженията си повече от четиридесет години) не е вече твърде стар и немощен и няма да си потърси помощник, дали ще ремонтира колкото се може по-хубаво къщата на помощника и ще обещае това място на Чарлз. Ако това станеше, Чарлз нямаше да пътува вече на шест мили от Апъркрос, едва да получи по-добра във всяко отношение енория и да бъде подчинен на милия доктор Шърли, а и самият старец би се освободил от много свои задължения, които почваха много да му тежат и да го уморяват — всичко това интересуваше живо дори Луиза, а за Хенриета бе станало особено важно. Но уви! — след завръщането си Чарлз разбра, че се е стопил целият им интерес към тези въпроси. Луиза дори не можа да изслуша какво й каза той за разговора си с доктора — тя стоеше до прозореца и чакаше да дойде капитан Уентуърт, а Хенриета го слушаше с половин ухо и раздвоено внимание, забравила за всичките си предишни тревоги и съмнения в успеха на този толкова важен за него разговор.
— Е, наистина много се радвам за теб, но аз си знаех, че ще успееш, винаги съм смятала, че мястото ти е осигурено. Не мислех, че… С една дума, нали знаеш, че доктор Шърли трябва да си назначи помощник и ти е обещал мястото. Идва ли капитанът, Луиза?
Една сутрин скоро след обяда у Масгроув, на който Ан не отиде, в гостната на Котидж влезе капитан Уентуърт и намери там само нея и малкия Чарлз, лежащ болен на кушетката.
От изненада, че се е озовал почти насаме с Ан Елиът, той загуби обичайната самоувереност в държанието и едва успя да промълви:
— Очаквах да намеря госпожици Масгроув, мисис Масгроув ми каза, че са тук — след което отиде до прозореца, за да се посъвземе и да определи как да се държи.
— Те са горе при сестра ми, сигурно след малко ще слязат — отговори Ан и смущението й беше съвсем естествено. Би излязла от стаята веднага и би освободила капитана от присъствието си, ако детето не я бе повикало.
Той продължи да стои до прозореца. Само веднъж се обърна и попита учтиво: