— Надявам се, че момчето вече е по-добре — след което не пророни нито дума.
Ан трябваше да коленичи до кушетката и да остане там, за да помогне на малкия болен. Стояха така в продължение на няколко минути, когато с огромно облекчение чу някой да прекосява вестибюла. Ан обърна глава с надеждата да види стопанина на къщата, но се оказа най-неподходящият човек за разведряване на обстановката — Чарлз Хейтър, който се зарадва да види капитан Уентуърт точно толкова, колкото се бе зарадвал и капитанът при вида на Ан.
Тя се опита да каже:
— Здравейте, няма ли да седнете? Другите ще слязат след малко.
Капитан Уентуърт се отдръпна от прозореца с очевидното намерение да започне разговор, но Чарлз Хейтър осуети опитите му, като седна до масата и взе един вестник. Капитанът се върна на мястото си до прозореца.
След малко броят на присъстващите се увеличи — някой отвори вратата и при тях със замах влетя по-малкото момче, доста дебеличко и здраво дете на две години. То отиде при кушетката да провери какво става и си поиска от сладкишите, които по всяка вероятност даваха на брат му.
Сладкиши нямаше и малкият поиска да си играе, но леля му не му разреши да дразни болното си братче. Тогава малкият юнак започна да се закача с нея и както беше коленичила и улисана в грижи около другото дете, малчуганът се хвърли на гърба и тя не можа да го откъсне от себе си. Започна да го увещава, заповяда му да се махне, молеше и настояваше, но не постигна никакъв успех. В един миг малкият се подхлъзна, но с огромно удоволствие побърза отново да се покатери на гърба й.
— Уолтър — помоли тя — слизай веднага оттам. Много си непослушен и аз съм страшно сърдита.
— Уолтър — извика и Чарлз Хейтър — защо не слушаш? Не чуваш ли какво казва леля ти? Ела тук, Уолтър, ела при братовчед си Чарлз.
Уолтър дори не помръдна.
Само след миг обаче Ан усети да я освобождават от тежестта на гърба — някой повдигна детето и малките му здрави ръчички, които я стискаха през шията и бяха привели главата й много надолу, най-после разхлабиха обръча си. Детето се откъснато рязко от нея. В първия момент Ан не разбра, че този някой беше капитан Уентуърт.
Това откритие така я развълнува, че в първия момент дори не можа да проговори, не успя и да му благодари. Само се наведе над малкия Чарлз, за да прикрие колко е смутена. Беше толкова мило от негова страна да пристъпи към нея и да я освободи от тежестта, начинът, по който го бе направил без да продума, всички дребни подробности около тази незначителна случка и врявата от играта, която беше започнал с детето, я убедиха по-силно от всичко, че той се стремеше да избегне нейната благодарност и че последното, което би искал в момента, е един разговор с нея. Това породи в душата й толкова объркани и противоречиви чувства, че Ан усети силна и болезнена възбуда, която не успя да овладее, докато най-после, след влизането на Мери и младите дами, остави болния на тях и излезе от стаята. Не можеше да стои повече, макар че това би й дало възможност да наблюдава проявите на любов и ревност между четиримата в стаята. Бяха се събрали всички на едно място, но тя не би могла да понесе гледката. По всичко личеше, че Чарлз Хейтър не беше особено добре разположен към капитана. Мислите й непрекъснато се връщаха към гневния тон, с който се бе обърнал към детето след намесата на Уентуърт: „Трябваше да ме послушаш, Уолтър, казах ти да не ядосваш леля си“, и Ан разбираше колко неприятно му бе станало, че именно капитанът бе направил това, което трябваше да стори Чарлз. Сега обаче никак не я интересуваха чувствата на Чарлз Хейтър, нито пък чувствата на когото и да било, защото самата тя не бе наясно със собствените си чувства. Още изпитваше срам от себе си, че продължава да е толкова нервна заради такава дребна проява на учтивост, но нищо не можеше да промени и за да възстанови спокойствието си, Ан се нуждаеше от продължително усамотение и време за размисъл.
Глава 10
Последваха още безброй възможности за наблюдение. Много скоро й се наложи да остава в компанията и на четиримата едновременно, затова никак не бе трудно да си изгради мнение за отношенията между тях, макар че мъдро се въздържаше да го сподели с някого вкъщи — то не би зарадвало нито мъжа, нито жената. Ан смяташе, че Уентуърт определено предпочита Луиза, но доколкото можеше да направи някакъв извод от спомените си, капитанът изобщо не беше влюбен нито в едната, нито в другата. Момичетата изглеждаха много по-влюбени в него, но въпреки всичко техните чувства едва ли можеше да се приемат за истинска любов. По-скоро бе някаква форма на обожание, която вероятно би могла да се превърне в любов при някоя от тях. Чарлз Хейтър съзнаваше, че е пренебрегнат, но в отделни моменти Хенриета като че ли се колебаеше между него и капитана. На Ан много й се искаше да им посочи накъде са тръгнали и да ги предупреди за неприятностите, които ги очакват. Тя не смяташе, че някой от тях мами другите и с облекчение разбра, че капитан Уентуърт ни най-малко не съзнава болката, която причинява. В държанието му не откриваше никакъв триумф заради постигната по — беда или пък съжаление към победения. По всяка вероятност капитанът не бе чувал за претенциите на Чарлз Хейтър и не подозираше за тях. Единственото, в което можеше да бъде упрекнат бе, че приемаше („приемаше“ е най-точната дума в случая) ухажването на две жени едновременно.