След кратка съпротива, Чарлз Хейтър заприлича на човек, който е напуснал бойното поле. Вече трети ден не бе идвал в Апъркрос и това бе знак за решителна промяна. Отказа да дойде дори на един от обичайните обеди, и тъй като по същото време чичо му случайно го бе заварил над дебелите книги, мистър и мисис Масгроув започнаха да подозират, че нещо не е наред и с мрачно изражение на лицата занареждаха, че момчето ще се съсипе от учене. На Мери много й се искаше да се надява и да вярва, че Хенриета окончателно го е отритнала, а Чарлз все чакаше братовчед му да се появи още на следващия ден. Според Ан, Чарлз Хейтър просто проявяваше мъдрост.
Горе-долу по това време Чарлз Масгроув и капитан Уентуърт излязоха една сутрин на лов, а двете сестри останаха в Котидж, кротко сведени над своите занимания, когато на прозореца се показаха другите две сестри от Голямата къща.
Беше чудесен ден през ноември и госпожици Масгроув бяха дошли през нивите да им се обадят и да им кажат, че възнамеряват да предприемат една наистина дълга разходка, та затова сигурно Мери няма да иска да излезе с тях. Мери веднага се засегна, че не я смятат за способна на продължително ходене и побърза да каже:
— О, да! С удоволствие ще дойда, толкова обичам дългите разходки!
В този миг Ан забеляза как младите дами си разменят погледи, от които си личи колко не им се иска да се разхождат с Мери. Ан не можеше да не се учуди на някои традиции, породени от навиците в семейството — а именно, всичко да се споделя с другите и всичко да се върши заедно, въпреки неудобствата и колкото и понякога да не им харесва. Тя се опита да разубеди Мери, но не успя и при това положение реши да приеме отправената към самата нея много по-сърдечна покана, тъй като всеки момент можеше да се върне заедно със сестра си и да не пречат на плановете на момичетата.
— Не мога да разбера защо мислят, че не обичам дългите разходки — каза Мери, докато се качваше към стаята си. — Всички смятат, че не мога дълго да вървя пеша, а в същото време не би им станало много приятно, ако бяхме отказали да тръгнем с тях. Как би могъл да откажеш на някой, който специално е дошъл да те покани?
Господата се върнаха в момента, когато дамите тръгваха. Оказа се, че ловът се провалил заради някакво младо куче и затова се връщат по-рано. Свободното време, енергията и настроението им се бяха
предназначени сякаш специално за тази разходка и те с удоволствие поеха заедно с дамите. Ан със сигурност би си останала вкъщи, ако можеше да предвиди подобен обрат, но подтиквана от любопитство и известна доза интерес, тя реши, че е късно да се отказва. И шестимата се отправиха в избраната от госпожици Масгроув посока, които очевидно се смятаха за водачки.
Ан внимаваше да не пречи и затова по тесните пътечки през нивите, където трябваше да се разделят на групички, все гледаше да е със зет си или сестра си. За нея удоволствието от подобна разходка се състоеше във физическата умора и радостта от хубавия ден, в последните усмивки на годината, отправени към жълтокафявите листа и посърналия жив плет, в това, че можеше да повтаря някои от хилядите поетични описания на есента — сезонът, оказващ някакво странно, неуловимо въздействие върху чувствителните и възвишени хора, сезонът, който бе изтръгнал от всеки добър поет поне едно описание или няколко прочувствени реда. Ан се стараеше умът й да е колкото се може по-зает с подобни цитати и размисли, но това се оказа невъзможно, защото неволно даваше ухо на разговора между капитана и двете сестри, когато се случеше близо до тях — не че успя да долови нещо кой знае какво. Те просто си бъбреха жизнерадостно като млади хора, които се чувстват много близки. Той разговаряше с Луиза повече, отколкото с Хенриета, а и самата Луиза като че ли гледаше да засенчи сестра си. Тази разлика се очертаваше все по-ясно и тогава Ан дочу нещо, което Луиза каза и което й направи силно впечатление. След поредния израз на възхита от хубавото време — каквито се редяха непрекъснато — капитан Уентуърт сподели: