— Великолепно време за адмирала и сестра ми! Тази сутрин възнамеряват да се отдалечат доста и може да ги зърнем от някой хълм. Смятаха да идват някъде насам. Чудя се къде ли ще се развали двуколката им този път. О, мога да ви уверя, че често им се случва, но сестра ми не прави въпрос от подобни неща — все едно й е дали ще падне или не.
— Затова пък вие правите въпрос от падането — извика Луиза, — а ако наистина им се случи нещо подобно, на нейно място и аз бих се държала по този начин. Ако обичах някого така, както тя обича адмирала, щях винаги да бъда до него, нищо не би ни разделило и по-скоро бих предпочела той да обърне кабриолета, отколкото да се возя в двуколка, карана от някой друг — каза тя, а в гласа й прозвуча нотка на възторг.
— Така ли? — възкликна той в нейния тон. — Това наистина ви прави чест!
Известно време вървяха в мълчание.
Ан не успя да се залови веднага с цитатите. Остави за малко и прелестния есенен пейзаж, докато паметта й не й нашепне някой изящен сонет за отминало щастие в унисон с отиващата си година и въображението й не бъде завладяно от картини на безвъзвратно изчезналата младост, надежда и пролет. Внезапно установи, че са тръгнали в друга посока и попита сепнато:
— По тази пътека не се ли отива до Уинтроп? — но никой не я чу или поне не й отговориха.
Наистина се бяха запътили към Уинтроп и неговата околност — младите често обичат да се разхождат близо до дома, и след около половин миля изкачване през обширни нивя с пръснати тук-там плугове стигнаха прясно отъпкана пътека — доказателство за противодействието, което земеделецът упражняваше върху красотата на поетично униние със самото си очакване на пролетта; изкачиха и най-стръмното възвишение между Апъркрос и Уинтроп и пред очите им се разкри цялото село, сгушено в подножието от другата страна на хълма.
Пред тях се простираше имотът на роднините им, лишен от всякаква красота и величие — безлична ниска къща сред хамбари и стопански постройки.
Мери възкликна:
— Боже, та това е Уинтроп! И през ум не ми е минало, че ще се окажем тук! Е, при това положение смятам, че ще е най-добре да се връщаме, страшно съм уморена.
Гузна и засрамена, а и след като братовчедът Чарлз не се виждаше да крачи из полето или облегнат на някоя порта, Хенриета бе готова да подкрепи предложението на Мери, когато Чарлз Масгроув я прекъсна с едно „Не!“, последвано от още по-нетърпеливото „не“ на Луиза. Той подкрепи сестра си с вид на човек, който е готов да спори ожесточено.
Чарлз решително обяви твърдото си намерение да се отбие у леля се — така или иначе бяха дошли дотук, — и съвсем очевидно, макар и по-плахо, се опитваше да убеди Мери да го придружи. Това обаче бе едно от нещата, в които се проявяваше силата на жена му — той изтъкна предимството, че щом е толкова уморена, би могла да си почине половин час в Уинтроп, но тя отговори категорично, „не, още едно изкачване на хълма ще ми се отразило много по-добре от някакво си седене“ — с други думи, по вида и държанието й личеше, че няма да отиде с него.
След още някой и друг спор и умуване от подобен характер между брата и сестрите се разбра, че той и Хенриета ще изтичат до долу и ще се отбият в къщата за няколко минути, а другите ще ги изчакат на хълма. Луиза беше тази, която реши въпроса окончателно; тя ги поизпрати малко надолу, за да каже още нещо на сестра си, а в това време Мери се възползва от възможността да огледа с пренебрежение всичко наоколо и да каже на капитан Уентуърт:
— Много е неприятно да имаш такива роднини! Но мога да ви уверя, че през целия си живот не съм стъпвала тук повече от един-два пъти.
В отговор той само се усмихна престорено в знак на съгласие и извърна глава, а в погледа му се четеше презрение — Ан много добре разбираше действията му.
Мястото, където бяха спрели да изчакат, се оказа много приятно. Луиза се върна, а Мери се намести удобно върху стъпалото на една стълба през оградата, предоволна поне докато останалите се навъртаха около нея. Пъргавата Луиза зърна проблясването на лешници в един клонак недалече и отвлече капитана нататък, докато най-после малко по малко двамата се отдалечиха и двете сестри не можаха нито да ги виждат, нито да ги чуват. Мери веднага посърна, мястото й стана неудобно, беше сигурна, че Луиза се забавлява много повече там, където е в момента и нищо не можа да я спре в решението й да отиде и да ги потърси. Бързо мина през същата портичка в плета, но не успя да ги открие. Ан й намери по-удобно място за сядане върху огрян от слънцето куп сухо сено близо до същия плет, някъде зад който бяха изчезнали Луиза и капитанът. Мери поседна, но не я свърташе на едно място — беше сигурна, че Луиза е седнала някъде на още по-хубаво място и тръгна да я търси с намерението да й го отнеме.