Съвсем разбираемо е, че скоро щеше да им омръзне да се чудят и прехласват, но дори Луиза не сметна, че капитанът се бави, когато най-после го видяха да идва към тях, придружен от още трима души, които разпознаха по предварителните описания — капитан Харвил, неговата съпруга и капитан Бенуик, които им бе на гости.
Преди години капитан Бенуик бе служил като старши лейтенант на „Лакония“ и според впечатлението на Уентуърт от предишното му посещение в Лайм, бил чудесен младеж и добър офицер. Уентуърт високо го ценеше и това само по себе си означаваше много за всеки слушател, особено когато научиха нещо повече за личния живот на капитана — а този живот би го направил доста интересен в очите на дамите. Бенуик бил сгоден за сестрата на капитан Харвил и сега беше в траур заради нея. В продължение на една-две години чакали удобен момент капитанът да получи повишение и по-висока заплата, за да се оженят. Бенуик получил своята заплата — допълнително възнаграждение за лейтенантите, което било доста значително; най-после бил повишен и в службата, но Фани Харвил не доживяла този момент. Тя починала предишното лято, докато капитан Бенуик бил още на кораба си. Според Уентуърт било невъзможно един мъж да бъде по-влюбен от горкия Бенуик и да бъде по-сломен от подобен ужасен обрат на съдбата. Смяташе, че по характер капитан Бенуик е предопределен да бъде от онези хора, които изживяват много тежко подобна загуба — те не дават израз на силата на своите чувства и държанието им си остава кротко, ненатрапчиво и неизменно сериозно, а и определено проявяват интерес най-вече към книги и занимания в самота. Интересът към разказа за съдбата на Бенуик се увеличаваше от обстоятелството, че след като загубили всички основания да се сродят някога, дружбата между него и семейство Харвил станала още по-силна и сега Бенуик не само им бе на гости, а направо живееше у тях. Капитан Харвил бе наел къщата в Коб за половин година, защото тя отговаряше на вкуса му, на доходите и на изискванията за неговото здраве — трябваше му нещо не много близо до морето, а в състоянието, в което се намираше Бенуик, тя много му допадаше с величествената красота на пейзажа и отдалечеността от града през зимата. Всичко това породи доброжелателно отношение и дълбоко съчувствие към капитан Бенуик.
„Въпреки всичко — мислеше си Ан, докато се приближаваха към другите насреща — сърцето му едва ли може да побере толкова мъка като моето. Не ми се вярва, че животът му е погубен завинаги. По-млад е от мене, ако не на години, то поне за мъж. Все някога ще се съвземе и ще намери щастието си с друга жена.“
Срещнаха се и бяха представени един на друг. Капитан Харвил беше висок и мургав, с чувствително и добродушно лице. Малко понакуцваше, а поради острите черти и болнавия си вид изглеждаше малко по-възрастен от Уентуърт. Капитан Бенуик беше по-млад от двамата и това му личеше и в сравнение с тях можеше да се нарече дори дребен. Имаше симпатично лице с тъжно изражение — както впрочем можеше да се очаква — и не участваше в разговорите на другите. Макар че обноските му не бяха като тези на Уентуърт, капитан Харвил беше джентълмен — естествен, сърдечен и услужлив. За разлика от съпруга, си мисис Харвил не блестеше с нищо особено, но по всичко личеше, че тя също е добронамерена, а желанието им да приемат новите си познати като свои собствени приятели бе искрено, защото тези познати бяха близки на Уентуърт. Семейство Харвил бяха и много по-гостоприемни, отколкото им позволяваха възможностите, тъй като настояваха цялата дружина да отиде у тях на обяд. Макар и неохотно, гостите все пак трябваше да откажат и да се извинят с вече поръчания в страноприемницата обяд, но Харвилови почти се обидиха на Уентуърт, че е довел у тях такава компания и не е сметнал за съвсем естествено, гостите трябва да останат за обяд у неговите приятели.
В отношението им към капитана се чувстваше толкова обич и толкова омайващо гостоприемство, че изглеждаше съвсем необичайно, доста извън стила „покани ме, за да те поканя и аз“ и показността на официалните обеди, а Ан усети колко много е загубила от това, че не е станала част от неговата среда. „Всички те щяха да ми бъдат приятели“ — мислеше си тя и трябваше да направи съзнателно усилие, за да не падне съвсем духом.
Преди да си тръгнат влязоха за малко в дома на новите си приятели и при вида на тесните стаички се убедиха, че само хора, които ги канят от сърце, биха приели за възможно до приютят толкова много народ. Ан бе смаяна от това, но скоро изумлението й отстъпи място на много по-приятните впечатления от разумната подредба и хитроумните изобретения на капитан Харвил, благодарение на които пространството бе оптимално използвано. Недостатъците на стандартната мебелировка на наетите квартирите бяха притъпени, а вратите и прозорците бяха добре уплътнени срещу зимните студове. Наемодателят им бе предложил разнородно обзавеждане в рамките на обичайната безлична мизерия, която контрастираше особено силно с уникалността на няколкото изящно изработени дървени статуетки и другите прелюбопитни и ценни предмети, които капитан Харвил бе донесъл от далечни страни. Всичко това се видя на Ан много интересно, тъй като то говореше за характера на професията му, плодовете на неговия труд и влиянието на този труд върху навиците на семейството, даваше представа за отдиха и домашния уют на стопаните и в крайна сметка създаваше впечатление за спокойствие и удовлетвореност — не повече, ала не и по-малко от това.