— Господи! Ами баща й и майка й?
— Лекар! — извика Ан.
Той я чу и тази дума го накара да скочи на секундата; успя да промълви само:
— Точно така, веднага да се намери лекар — и бе готов да побегне, но Ан нетърпеливо го спря:
— Стойте, не е ли по-добре да отиде капитан Бенуик? Той знае къде да го намери.
Всички, които все още можеха да мислят в този момент, се съгласиха с разумността на това предложение, и само след миг (трябваше да действат много бързо) капитан Бенуик остави на брат й отпуснатото безжизнено тяло на девойката и пое към града с пределна скорост.
Едва ли би могло да се каже кой от онези, които остави бяха най-разстроени, кой страдаше най-много — капитан Уентуърт, Ан или Чарлз; Чарлз обичаше силно сестра си и я държеше здраво в ръце, от гърлото му излизаха сподавени ридания и той безпомощно местеше поглед от едната към другата си сестра, която лежеше не по-малко безчувствена върху стъпалата, а после към жена си — Мери бе изпаднала в истерия и пищеше за помощ, а той не можеше да направи нищо.
С всичката сила, ум и бързина, които й внушаваха нейните инстинкти, Ан се опитваше да помогне на Хенриета. От време на време се опитваше да направи нещо и за останалите — да успокои Мери, да вдъхне кураж на Чарлз, да уталожи мъката на капитан Уентуърт. И двамата чакаха какво ще нареди тя.
— Ан, Ан — викаше Чарлз — какво да правим сега? Какво, за бога, трябва да се направи сега?
Погледът на капитан Уентуърт също бе отправен към нея.
— Не е ли по-добре да я отнесем в страноприемницата? Да, сигурна съм, че така ще е по-добре — трябва много внимателно да я отнесем там.
— Да, да, в странноприемницата — повтори и капитан Уентуърт, който бе успял да се овладее донякъде и гореше от нетърпение да направи нещо. — Сам ще я нося. Масгроув, погрижи се за останалите.
Работниците и лодкарите по брега вече бяха успели да научат за станалото и около групата се бе насъбрал доста народ, за да предложат помощта си или пък ако няма нужда от тях, поне да се порадват на гледката, която предоставяше видът на една мъртва млада дама, всъщност две — действителността се бе оказала два пъти по-интересна от първите слухове за нещастния случай. Повериха Хенриета на онези от тях, които им се видяха най-надеждни, защото момичето бе успяло да се посъвземе, но нямаше никакви сили. Ан тръгна до Мери, а Чарлз подкрепяше жена си от другата страна — така потеглиха към страноприемницата, измъчвани от невъобразими страхове и тежките им крачки отекваха по земята, върху която само допреди малко бяха стъпвали леко и бодро.
Не се бяха отдалечили много от реката, когато ги пресрещнаха семейство Харвил. Видели капитан Бенуик да притичва покрай дома им и по изражението на лицето му разбрали, че се е случило нещо, затова веднага се отправили към Коб и питали хората по пътя си за точното място. Колкото и да беше уплашен, капитан Харвил успя да им вдъхне сили и кураж, които им бяха толкова нужни в този момент, а след като се разбраха само с един поглед помежду си, двамата с жена му вече знаеха какво да правят — Луиза трябваше да се отнесе в тяхната къща и да изчака там пристигането на лекаря. Не дадоха и дума да се издума, че това щяло да им причини неудобство, капитанът се подчини и всички отидоха у тях. Под напътствията на мисис Харвил отнесоха Луиза на горния етаж, където настаниха момичето в леглото на добрата жена, а през това време съпругът й се залови да помага на останалите, като раздаваше капки за сърце и успокоително на всички, които имаха нужда от тях.
Веднъж Луиза отвори очи, но ги затвори веднага и в погледа й не пролича да е дошла в съзнание. Все пак това бе доказателство за живот и то много помогна на сестра й — макар че заради своите страхове и надежди на Хенриета й бе невъзможно да остане в стаята при сестра си, самата тя успя донякъде да се съвземе.
Лекарят дойде по-бързо, отколкото им се струваше изобщо за възможно. Докато той я преглеждаше, всички бяха изтръпнали от страх, но докторът заяви, че положението не е безнадеждно. Луиза си бе ударила сериозно главата, но други наранявания нямаше. В думите му се усещаше надежда и оптимизъм.
Първото, което почувстваха останалите, беше силно упование в думите на лекаря. Той не смяташе случая за безнадежден, не каза, че след няколко часа ще бъде свършено. Можем да си представим какво облекчение изпитваха всички след отменянето на надвисналата над главите им присъдата, какво щастие ги завладя и какъв плам имаше в радостните възклицания, с които благодаряха на небето.