Ан никога нямаше да забрави вида и тона, с които капитан Уентуърт промълви „Слава тебе, Господи!“, нито пък как изглеждаше той малко след това — захлупил лице върху ръцете си на една маса, изцяло завладян от напора на своите чувства, сякаш отправяше молитва за спокойствие и сила да ги овладее.
Луиза не си бе наранила нищо друго освен главата.
Дойде моментът, когато трябваше да решат какво да правят при това твърде променено положение. Вече можеха да говорят и да обсъдят нещата. Колкото и неприятно да им беше, че се налага да безпокоят семейство Харвил, Луиза несъмнено трябваше да остане у тях. Харвилови не даваха и дума да се издума за местене. По всичко личеше, че се ръководят единствено от добри чувства към новите си познати. Не биваше да местят Луиза. Още преди другите да са решили каквото и да било, те бяха подготвили всичко за нейния престой. Капитан Бенуик отстъпваше стаята си и щеше да си намери подслон другаде — това реши въпроса. Притесняваха се само от това, че в къщата не можеха да се съберат повече хора, но въпреки всичко настояваха, че „ако децата отидат в стаята на прислужницата или пък поставим някоя и друга кушетка“… Просто не можеха да приемат мисълта, че не са в състояние да подслонят поне още двама-трима от тях в случай, че поискат да останат, макар че никой не можеше да се съмнява във вниманието и грижите, с които мисис Харвил би обградила госпожица Масгроув. Мисис Харвил имаше голям опит в гледането на болни, не по-лоша болногледачка беше и бавачката, която дълги години ги бе придружавала навсякъде. Оставена на денонощните им грижи, Луиза нямаше да има нужда от нищо. Всичко това бе казано така искрено и настойчива, както би било възможно само при едно неустоимо желание да помогнат.
В обсъждането участваха Чарлз, капитан Уентуърт и Хенриета. Отначало те не умуваха, а просто се редуваха да изразяват своето безсилие и опасения: „Апъркрос, някой трябва да отиде в Апъркрос и да съобщи за станалото; как да кажат на мисис и мистър Масгроув; колко късно било станало за отпътуване, бил минал час, откакто вече трябвало да са на път и вече не е невъзможно да пристигнат навреме.“ Не можеха да измислят нищо свястно и от тях се чуваха само несвързани възклицания, когато малко след това капитан Уентуърт се овладя и каза:
— Трябва да решим какво да правим и то веднага. Всяка минута е ценна. Някой от нас трябва да тръгне незабавно за Апъркрос. Масгроув, трябва да тръгнеш или ти, или аз.
Чарлз се съгласи с него, но беше категоричен, че не може да замине. Той в никакъв случай не би могъл да остави сестра си в такова състояние, пък и не би създал никакви затруднения за мисис Харвил и капитана. Това реши въпроса в едно отношение, а и Хенриета също заяви, че не може да замине, но малко след това размисли и реши нещо друго. Доколко би била полезна тук, ако остане? Тя, която не можеше да стои при Луиза и дори я бе страх да я погледне, а мъката й беше толкова страшна, че я правеше съвсем безпомощна! Беше принудена да признае, че от присъствието й тук не би имало никаква полза, но въпреки това не й се искаше да замине, докато най-после мисълта за баща й и майка й силно я развълнува и тя се отказа от намерението си, а след като се съгласи да си тръгне, вече искаше да отпътуват час по-скоро.
Бяха стигнали дотук, когато Ан слезе тихичко от стаята на Луиза и през отворената врата на салона неволно чу следващата реплика от разговора.
— Значи се разбрахме, Масгроув, — каза възбудено Уентуърт — ти ще останеш, а аз ще се погрижа да заведа сестра ти вкъщи. Но ако от останалите някой ще трябва да остане и да помага на мисис Харвил, това не бива да бъде повече от един човек. Съвсем естествено е мисис Чарлз Масгроув да иска да се върне при децата си, но ето Ан например би останала — едва ли може да се намери друг по-подходящ от нея, а и тя умее да се справя с нещата.
Ан спря за миг да се съвземе от вълнението, което я обзе при тези думи. Другите двама охотно се съгласиха с него и в този момент тя влезе в стаята.
— Вярвам, че ще останете и ще се грижите за нея — извика той, обръщайки се към Ан, а в гласа му се усещаше плам и нежност, които сякаш върнаха миналото в настоящия момент. Тя поруменя силно, а той се опомни и побърза да се отдалечи. Ан изрази огромното си желание и готовност да помогне и каза, че с радост би останала — точно това мислела да предложи и тя, смятала да ги помоли за разрешение. Ако мисис Харвил нямаше нищо против, Ан би се задоволила и със завивки върху пода в стаята на Луиза.