Оставаше да решат още нещо и след това можеха да тръгват. При всички случаи мистър и мисис Масгроув щяха да се поразтревожат от тяхното закъснение, но всички биха се притеснили ужасно, ако трябваше и да чакат пристигането на конете от Апъркрос, за да се върнат с тях; затова капитанът и Чарлз решиха, че ще е най — добре да наемат карета от страноприемницата, а каретата и конете на мистър Масгроув да бъдат върнати вкъщи рано на другия ден. Този план имаше и това предимство, че щяха да получат и новини за състоянието на Луиза.
Капитан Уентуърт излезе да се погрижи за пътуването, а след малко излязоха и двете дами. На мира и разбирателството обаче бе сложен край в момента, когато Мери разбра какви са намеренията им. Беше толкова огорчена и разгневена, че веднага се заоплаква колко са несправедливи всички към нея, като оставят Ан при Луиза, а не нея. Ан не била никаква на Луиза, а Мери й е снаха и след Хенриета имаше най-голямо право да остане! Нима ще е по-малко полезна от Ан? А и как да се върне у дома без своя съпруг? Не, било прекалено жестоко от тяхна страна. С други думи, тя наговори много повече неща, отколкото съпругът й би могъл да издържи и тъй като Чарлз скоро се предаде, а никой от останалите не можеше да й се противопостави, не им оставаше друго, освен Ан да замине, а Мери да остане при Луиза.
Никога преди Ан не се бе подчинявала с такава неохота на ревнивите и егоистични претенции на Мери, но в случая нямаше друг начин и тя тръгна с останалите към града. Чарлз остана да се грижи за сестра си, щеше да помага и капитан Бенуик. Ан минаваше през познатите места, където тази сутрин се бяха случили някои дребни неща — ето тук бе разговаряла с Хенриета за преместването на доктор Шърли от Апъркрос, по-нататък за първи път бе видяла мистър Елиът и в спомените си отдели по миг на всички, с изключение на Луиза, и на онзи, който бе изцяло погълнат от тревогата за нея.
Капитан Бенуик беше изключително внимателен към Ан и въпреки че и тя като всички останали бе силно разстроена от случилото се през деня, не можеше да не изпитва към младия човек все по-нарастващо благоразположение. Дори си помисли, че нещастието с Луиза е повод за по-нататъшни срещи и разговори с него.
Все още нащрек да не им се случи нещо, капитан Уентуърт ги чакаше до каретата за четирима, спряла на удобно за тях място в края на улицата. Ан бе силно потисната и унизена от начина, по който той реагира, щом видя, че вместо едната сестра идва другата — беше очевидно изненадан и разгневен, по лицето му се четеше колко му е неприятно това и докато Чарлз му обясняваше какво е породило промяната, от устните на капитана за малко да се излеят думи, които той все пак успя да преглътне. Ан се убеди, че за него тя има значение единствено като човек, който би могъл да се погрижи за Луиза.
Ан се опита да остане спокойна и справедлива в разсъжденията си. Не беше нужно да се състезава с една Ема в чувствата й към нейния Хенри10 — заради Уентуърт би се грижила за Луиза много по-ревностно, отколкото се диктуваха най-обикновените чувства на уважение и се надяваше, че той няма още дълго време да е толкова несправедлив към нея, като си мисли, че Ан просто е гледала да се измъкне по-леко от услугата, която дължеше на своята приятелка.
Междувременно вече се бяха настанили в каретата. Капитанът беше помогнал и на двете да се качат и сега седеше между тях. Така, обзета от тревога и вълнение, Ан замина от Лайм. Не можеше да си представи как ще изминат дългия път до дома, как ще се държи той с нея и за какво ще разговарят. Но всичко се разви съвсем естествено. По време на пътуването вниманието му бе изцяло погълнато от Хенриета и когато нарушаваше мълчанието, той се обръщаше все към нея, като гледаше да укрепи надеждите й и да повдигне духа й. Тонът, с който понякога се обръщаше към Ан, както и цялото му държание, бяха преднамерено студени. Той си бе поставил за задача да успокоява единствено Хенриета. Един-единствен път си позволи да избухне по повод на жалостивия тон, с който Ан отвори дума за онази необмислена и съдбоносна разходка край реката, която никой не бе очаквал да завърши така.
— Не говорете за това — извика той. — О, господи! Не трябваше да се съгласявам с нея в онзи последен фатален миг! Ако бях постъпил както трябва! Но тя толкова искаше и беше така твърдо решена да го направи… Милата, сладка Луиза!
Ан се питаше дали той не поставя под съмнение предишните си разбирания, според които твърдостта на характера е най-голямото щастие и достойнство, което трябва да притежава човек и дали не смята, че подобно на всички останали качества упоритостта също трябва да има своите правилни пропорции и точни граници. Ан мислеше, че вече е разбрал колко решаващ за щастието може да се окаже не само податливият на внушения ум, но и един много своенравен характер.