— О, познат на Ан — обади се Мери — по-скоро е мой познат, защото през последните две седмици се виждахме всеки ден.
— В такъв случай е добре дошъл като познат и на двете ви, много ще се радвам да се запозная с капитан Бенуик.
— Уверявам ви, че в него няма да намерите нищо кой знае колко хубаво, госпожо. Той е един от най-скучните млади мъже на света. Понякога се разхождахме от единия край на плажа до другия и той не казваше нито дума. Изобщо не е добре възпитан. Сигурна съм, че няма да го харесате.
— В това отношение доста се различаваме, Мери, — каза Ан — мисля, че ще й допадне. Според мене тя ще хареса начина, по който той разсъждава и ще прецени, че обноските му са безупречни.
— Аз също мисля така, Ан, — каза Чарлз — според мене лейди Ръсел ще го хареса. Той е точно от хората, които й допадат. Дай му една книга и ще си я чете цял ден.
— А, виж, това може — каза Мери подигравателно. — Ще се вторачи в книгата и дори няма да те чуе, ако го заговориш, ако си изпуснеш ножицата или пък стане нещо. Нима смяташ, че на лейди Ръсел й харесват подобни неща?
Лейди Ръсел не можеше да не се засмее.
— Честна дума — каза тя — никога не съм допускала, че мнението ми за някого ще даде основания за толкова различни предположения, колкото и да се смятам за здравомислеща. Вече наистина съм любопитна да видя човека, който даде повод за толкова противоположни изказвания. Иска ми се да го убедите да дойде. И тогава, Мери, можеш да разчиташ на моето мнение, но сега решително не искам да съдя за него предварително.
— Няма да го харесате, казвам ви.
Но лейди Ръсел заговори за нещо друго. Мери възбудено разказа как са се запознали, или по-точно — как са пропуснали да се запознаят с мистър Елиът при толкова изключителни обстоятелства.
— Той е човек — каза лейди Ръсел — когото не бих искала да видя. Отказът му от добри отношения с човека, който оглавява неговия род, на времето ми направи много силно и много неприятно впечатление.
Нейната категоричност охлади възторга на Мери и тя рязко спря тъкмо на онова място, където разправяше за чертите на лицето.
Ан не посмя да попита за капитан Уентуърт, но Мери без друго бе готова да им говори на дълго и на широко за него. Както можеше да се очаква, напоследък бил с доста приповдигнат дух. С възстановяването на Луиза се възстановявал и той и вече бил много по-различен, от
първата седмица след нещастието. Не бил виждал Луиза, защото страшно се опасявал състоянието й да не се влоши след един разговор с него и дори не настоявал да я види. Тъкмо обратното, възнамерявал да замине някъде за седмица или десетина дни, докато главата й укрепне. Говорел нещо за едноседмично оставане в Плимут и се мъчел да убеди капитан Бенуик да отиде с него, но както Чарлз бе настоявал докрай, на Бенуик много повече му се искало да прескочи до Келинч.
Без съмнение, след този разговор и лейди Ръсел, и Ан се сещаха от време на време за капитан Бенуик. Всеки път, когато се звъннеше на входната врата, тя все си мислеше, че е пратеник със съобщение от него. На връщане след дългите си самотни разходки из земите на баща си или след благотворително посещение в селото тя всеки път се питаше дали няма да я чака в къщи. На капитан Бенуик не дойде. Или желанието му за идване бе много по-слабо, отколкото си бе въобразил Чарлз или бе твърде стеснителен и след като лейди Ръсел му бе отпуснала една седмица срок, накрая тя реши, че се е оказал недостоен за събудения към своята личност интерес.
Семейство Масгроув пристигнаха, за да посрещнаха своите жизнерадостни момчета и момичета от училище. В желанието си да намалят врявата и в Лайм и да увеличат тази в Апъркрос, водеха със себе си и децата на мисис Харвил. При Луиза остана само Хенриета, а останалите членове на семейството се събраха в обичайната си обител.
Лейди Ръсел и Ан ги посетиха веднъж и девойката не можеше да не почувства, че Апъркрос отново е изпълнен с живот. Макар че там ги нямаше нито Хенриета, нито Луиза, нито Чарлз Хейтър или капитан Уентуърт, стаите бяха много по-различни в сравнение с последния път, когато ги бе видяла.
Малките Харвил непрекъснато се въртяха около мисис Масгроув, която ги бранеше усърдно от тиранията на двете момчета от Котидж — специално поканени да си поиграят с гостенчетата. До едната стена имаше маса, на която неспирно бъбрещи момичета изрязваха фигурки от сребрист станиол, до другата — лавици, извити под тежестта на подносите със студени кейкове и баници с пача, а по средата на стаята беснеещи момчета го бяха ударили на шумна веселба. Всичко това се допълваше от пращенето на коледния огън в камината, решен на всяка цена да чуят и него, въпреки детския шум. По време на посещението им бяха дошли и Чарлз и Мери, разбира се. Мистър Масгроув смутолеви нещо в израз на почитанията си към лейди Ръсел и в продължение на десетина минути седя до нея и говори гръмко, но заради врявата на покатерилите се по коленете му хлапета не се чу нищо. Беше чудесна картинка на семейно щастие.