Мистър Елиът често се отбивал у тях, веднъж дори останал на обяд и бил явно поласкан от честта да бъде поканен, защото те по принцип не канели гости за обяд. С една дума, бил изключително радостен, че на него отново гледат като на техен братовчед и цялото му щастие зависело от близките му отношения с Камден Плейс.
Ан слушаше думите им, но не разбираше какво се крие зад тях. Тя знаеше, че за да разбере някого, трябва да се постави на негово място. Всички факти й бяха представени в доста разкрасен вид. Всичко, което бе казано в интерес на помирението й се струваше много странно и неоснователно, тъй като можеше да бъде подкрепено единствено от думите на говорещите. Ан ясно усещаше, че зад цялата история се крие нещо друго, имаше нещо неясно в силното желание на мистър Елиът да се сдобри с тях след толкова години. От гледна точка на положението си в обществото мистър Елиът не печелеше нищо от добрите си отношения със сър Уолтър и не би загубил, ако не нещата си бяха останали същите. По всяка вероятност беше доста по-богат от баронета и така или иначе щеше да наследи титлата и имота в Келинч. Като умен човек — а той наистина й се бе сторил доста умен — защо му бе необходимо да влиза подобни отношения? Хрумна й един-единствен отговор — вероятно той искаше да се ожени за Елизабет. Може би някога я бе харесвал, макар че обстоятелствата и съображенията за по-удобен живот го бяха отвлекли в съвсем различна посока; сега обаче можеше да си позволи да постъпи така, както иска и затова имаше намерение да ухажва сестра й. Елизабет беше много красива, добре възпитана и с изящни обноски, а мистър Елиът едва ли бе имал възможност да опознае характера й — бе виждал я преди години и то само в обществото на много други хора. Как би приел истинския й ум и характер — това беше друга тема, която даваше на Ан доста основания за притеснения и опасения. Тя би искала с цялото си сърце мистър Елиът да не е чак толкова взискателен или поне да не е особено наблюдателен по отношение на Елизабет, в случай, че си бе поставил за цел да я спечели. Докато говореха толкова много за честите посещения на мистър Елиът, за Ан стана очевидно, че Елизабет е убедена, че срещите с нея са неговата истинска цел. Това се потвърждаваше и от погледите, които си разменяха Елизабет и нейната приятелка мисис Клей, както и от намеците на последната в тази насока.
Ан спомена за беглите впечатления, които бе имала от него в Лайм, но никой не си даде труд да я чуе — „О, да, сигурно ще да е бил мистър Елиът, не били сигурни, но напълно възможно е да е бил той.“ Не изслушаха дори описанието, което тя направи. Беше им напълно достатъчно да го описват самите те, особено на сър Уолтър. Той не можеше да не отдаде дължимото на външността му — а мистър Елиът изглеждаше съвсем като джентълмен и впечатлението, което създаваше, бе за мода и изтънченост. Правилните черти на лицето и умния поглед впечатляваха. В същото време обаче той не забравяше да отбележи, че личи как е живял в лишения — недостатък, който се бе усилил с времето, нито пък можеше да претендира, че годините не са го променили. Според мистър Елиът, сър Уолтър си бил същият, какъвто го бил видял за първи път, но сър Уолтър „не можел да му отговори с комплимент в същия дух, което доста притеснило полковника. Въпреки това баща й не можеше да каже нищо лошо за мистър Елиът — човекът изглеждал по-добре от повечето мъже и сър Уолтър не би се срамувал да се покаже с него навсякъде в обществата.“
Цялата вечер говориха само за мистър Елиът и приятелите му от Малборо Билдингс: „Полковник Уолис очаквал с такова нетърпение да им го представят! Пък и мистър Елиът така искал да го запознае с тях!“ и Ан зачака всеки ден да й бъде представен човека, когото засега познаваше само по думите на другите. Така или иначе живееше много затворено и всяко нещо би могла да внесе малко разнообразие, пък и мистър Елиът говорел за нея, че дамата била „страшно очарователна и си струвало да отиде човек в Камден Плейс, за да се запознае с нея“. Предстоеше им да бъдат представени един на друг веднага щом Ан се посъвземе след пътуването. Сър Уолтър много уважаваше и мисис Уолис — бяха му казали, че е много хубава жена, дори красива — баща й копнеел да я види, надявал се, че щяла да компенсира донякъде наличието на толкова грозни жени, които виждал по улиците всеки ден. Лошото на Бат било, че в него имало страшно много грозни жени. Не че нямало и хубави, но броят на грозните далеч надхвърлял този на красивите. Докато се разхождал, често му правело впечатление, че на трийсет, дори трийсет и пет грозотии се пада само една хубавица; дори веднъж, като си стоял на Бонд Стрийт, преброил осемдесет и седем жени, една по една и сред тях не видял нито едно що-годе прилично лице. Било много студено наистина, студът бил остър и хапещ и едва ли една жена от хиляда би могла да го понесе, но въпреки това броят на грозните жени в Бат бил ужасяващо висок. Да не говорим за мъжете! Било съвсем очевидно, че горките жени никак не са свикнали с вида на нещо по-така — разбирало се от впечатлението, което правел всеки по-приятен мъж. Нямало случай, в който сър Уолтър да не излезе на разходка подръка с полковник Уолис (който въпреки пясъчнорусата си коса все пак имал чудесна военна стойка), без Уолис да привлече погледа на всяка срещната жена; всички гледали само в полковника. Колко скромен беше сър Уолтър! Все пак не можа да се измъкне толкова лесно — дъщеря му и мисис Клей с общи усилия успяха да го убедят, че спътникът на полковник Уолис никак не изглежда по-зле, още повече, че косата му определено не е пясъчноруса.