— Как изглежда Мери? — поинтересува се сър Уолтър в изключително добро разположение на духа. — Когато я видях последния път, носът й беше доста червен, но се надявам да не изглежда така всеки ден.
— О, не, това сигурно е било случайно. Обикновено е здрава и от Архангеловден насам доста се е разхубавила.
— Ако мога да съм сигурен, че няма да излиза при студ и вятър, за да не й загрубее лицето, ще й изпратя нова шапка и пелерина.
Ан поразмисли дали да рискува и да отбележи, че новото палто и някое боне едва ли щяха да бъдат оценени по достойнство, когато въпросът отпадна от само себе си след едно почукване по вратата: „Идва някой! А е почти десет часът! Дали не е мистър Елиът? Знаели, че тази вечер бил поканен на Лансдън Кресънт. Било съвсем възможно да се е отбил на връщане, за да ги види. Не очаквали никой друг. Мисис Клей беше сигурна, че е мистър Елиът“. Мисис Клей се оказа права. С цялото достолепие, което можеха да му придадат икономът и портиерът, на прага се яви мистър Елиът.
Беше същият, съвсем същият човек, различаваше се само по облеклото. Ан се дръпна малко назад, докато останалите получаваха почитанията му, а сестра й — и неговите извинения, че идва толкова късно, но „след като се намирал толкова близо до тях, не могъл да се сдържи и дошъл да разбере как тя и нейната приятелка са понесли вчерашния ужасен студ“ и така нататък и така нататък. Всичко бе изречено безкрайно любезно и прието не по същия начин, а след него трябваше да дойде и нейният ред. Сър Уолтър представи по-малката си дъщеря: „Мистър Елиът, позволете да ви представи по-малката си дъщеря (за Мери и дума не можеше да става)“, и Ан — поруменяла и усмихната, предостави на мистър Елиът вида на онова красиво лице, което той в никакъв случай не бе забравил. Дори й се стори забавно това, че той леко се стресна от изненада. Едва ли беше разбрал коя е, когато се бяха видели за първи път. Изглеждаше съвсем стъписан, но задоволството му бе много по-голямо от учудването, както пролича по блясъка в очите му. Той се овладя на мига и с удоволствие отбеляза роднинската им връзка, намекна нещо в смисъл, че са се виждали и преди и помоли Ан да го приеме в кръга на своите приятели. Изглеждаше много добре, също както и в Лайм, а когато говореше, лицето му ставаше още по-приятно, обноските му бяха на висота — така изтънчени и непринудени, толкова приятни, че Ан можеше да сравни тяхното съвършенство единствено с това на един друг мъж. Не бяха същите, но не и по нищо не им отстъпваха.
Той седна при тях и разговорът веднага стана жив и по-интересен. Несъмнено беше много умен човек, това пролича още през първите десет минути. Тонът, с който говореше, начинът му на изразяване, изборът на темите и усетът кога да замълчи, издаваха присъствието на един интелигентен и съобразителен ум. Той заговори за престоя й в Лайм веднага, щом се удаде подходящ случай — искаше да сравни мнението си за града с нейното и най-вече да поговори за обстоятелствата на тяхната среща и как така се бе оказало, че са отседнали по едно и също време в една и съща страноприемница. Разказа накъде се бил запътил тогава и поиска да разбере как тя се е оказала там, изрази огромното си съжаление, че тогава не е имал възможността да й изкаже своите почитания. Ан му разказа съвсем накратко за своята компания и защо бяха отишли в Лайм. Той я слушаше и съжалението му за пропуснатата възможност нарастваше с всяка нейна дума — прекарал една самотна вечер в своята стая, която била точно до нейната, чувал гласове и неспирна глъчка, помислил си, че сигурно са много симпатични и страшно му се искало да е заедно с тях, но и през ум не му минало, че има някакви основания да им бъде представен. Ако само бе попитал кои са те! Името Масгроув щяло да му бъде достатъчно. Случилото се щяло да му послужи за урок, че не бива да се въздържа да задава въпроси ако се озове сам в някоя страноприемница. Бил придобил този лош навик още на младини, воден от принципа, че човек в никакъв случай не бива да проявява излишно любопитство.