Глава 17
Докато сър Уолтър и Елизабет правеха всичко, за да ускорят хода на щастливите събития в Лора Плейс, Ан също поднови едно свое познанство, макар и от доста по-различен характер.
Беше се отбила у някогашната си гувернантка и от нея научи, че в Бат се намира и една бивша нейна съученичка, която непременно трябваше да види, защото на времето се бе отнесла особено мило с Ан, а в момента бе изпаднала в тежко положение. По времето, когато Ан бе изпитвала най-силна необходимост от съчувствие, мис Хамилтън, сега мисис Смит, й бе оказала неоценима помощ. Ан бе заминала за училището дълбоко нещастна, преизпълнена от скръб по майка си, която така нежно бе обичала, тежеше й и раздялата с дома и по онова време страдаше като всяко четиринайсетгодишно момиче, измъчвано от болезнена чувствителност. Тогава мис Хамилтън, която бе по-голяма с три години от нея, бе все още в училището, тъй като нямаше близки роднини и дом, където да се върне, прояви към момичето такава огромна доброта, че донякъде успя да я утеши. Ан винаги си спомняше за това с благодарност.
Мис Хамилтън бе напуснала училището и скоро след това се бе омъжила. Единственото, което се знаеха за мъжа й бе, че е богат. Ан не бе получавала вести за нея до момента, в който научи от някогашната си гувернантка за сериозния и твърде неочакван обрат в съдбата на своя та приятелка.
Тя беше овдовяла и живееше в бедност. Съпругът й се оказал доста разточителен човек и след смъртта си — преди около две години — оставил всичките си дела в ужасно състояние. Наложило й се да се пребори с какви ли не трудности, а освен всичките си останали грижи била сполетяна от жесток пристъп на ревматизъм, който се отразил много зле на краката й. Бе станала почти инвалид. Това бе причината бе да дойде в Бат и да си намери квартира недалече от горещите бани. Сега мисис Смит живееше много скромно, не можеше да си позволи дори да наеме прислужница и разбира се, нямаше почти никаква възможност да се движи в обществото.
Общата им позната в лицето на гувернантката беше убедена, че с посещението си Ан ще достави огромна радост на мисис Смит. Ан реши да отиде при нея колкото може по-скоро. Не спомена вкъщи нищо от онова, което бе научила и което възнамеряваше да стори, пък и то едва ли би представлявало интерес за семейството й. Каза само на лейди Ръсел, която напълно й влезе в положение и с удоволствие я закара до мястото, което Ан си избра като най-близко до квартирата на мисис Смит в Уестгейт Лоджингс.
Ан посети дамата, възстанови отношенията си с нея и между тях отново припламна интерес една към друга. Първите десет минути бяха доста трудни и изпълнени с вълнение. Бяха минали дванайсет години от раздялата и всяка от тях бе станала малко по-различна от онова, което другата помнеше. Времето бе превърнало красивото, мълчаливо и незряло петнайсетгодишно момиче, каквато бе Ан тогава, в дребна и изящна и двайсет и седем годишна жена, на чиято красота не липсваше нищо освен пищност, с маниери, които въпреки че бяха безупречни, бяха останали все така кротки и нежни. Но изминалите дванайсет години така бяха променили хубавата, добре възпитана и в цветущо здраве и самочувствие мис Хамилтън, че в лицето на бедната, болна и безпомощна вдовица едва можеше да се разпознае девойката, която приема посещението на някогашната си подопечна като оказана чест. Скоро неудобството от първата среща премина и те се поддадоха на вълнуващи спомени за отминалите времена.
В мисис Смит Ан откри същия здрав разум и мило отношение, на които някога така силно се бе уповавала, и за своя изненада установи, че склонността на мисис Смит към приказки и шеги са останали същите. Духът й бе все така приповдигнат и сърцето й не бе охладняло от светските развлечения — а мисис Смит бе живяла наистина богат светски живот — нито пък тъгата, болестите и лишенията я бяха променили.
При повторното й гостуване двете разговаряха вече много по-откровено и изумлението на Ан продължаваше да нараства, защото не можеше да си представи по-безрадостно положение от това на мисис Смит. Някога тя бе обичала силно своя съпруг и го бе загубила. Беше свикнала на охолен живот, а той си бе отишъл безвъзвратно. Нямаше деца, които отново да я върнат към щастието и живота, нямаше и близки, които да й помогнат в обърканото състояние на материалните й дела, дори не беше достатъчно здрава, за да понесе спокойно всичко. Квартирата й се състоеше от доста шумна гостна и тъмна спалничка, гледаща към задния двор. Мисис Смит не беше в състояние да се движи без чужда помощ, а можеше да си позволи единствено услугите на прислужницата, която бе обща за цялата къща. Излизаше само да си направи горещите бани. Въпреки това Ан имаше всички основания да мисли, че вместо от съжаление и носталгия мисис Смит бе изцяло погълната най-вече от неща, които вършеше с удоволствие и които запълваха времето й. Как изобщо бе възможно подобно нещо? Трябваше да впрегне цялата си наблюдателност, проницателност и възможност за размишление, докато най-накрая разбра, че това, което вижда, се дължи на вътрешна сила и себеотрицание. Един смирен дух непременно трябва да притежава и търпение, на силния ум е необходима решителност, но всичко това все не е достатъчно. Мисис Смит притежаваше гъвкав ум и такава предразположеност на духа, която можеше да приеме за утеха и най-дребното обстоятелство. Тя умееше да понася внезапните обрати на съдбата от добро към лошо и да си намира занимания, които да я отвличат от печални настроения. Всичко това се дължеше единствено на нейната природа — най-благодатният дар от небето. Ан гледаше на приятелката си като на един от онези примери за божията милост, които ни се предлагат в утеха за липсата на всичко останало.