Каретата на нейно благородие беше всъщност кабриолет и не можеше да побере спокойно повече от четирима души. Мис Картре придружаваше майка си, затова не беше възможно да се качат наведнъж и трите дами от Камден Плейс. За мис Елиът не можеше и дума да става — другите можеха да търпят всякакви неудобства, но за нея това беше изключено. Позабавиха се, докато си разменяха любезности в рамките на спора коя от останалите две да се качи в каретата. Дъждът бе дреболия, нищо работа и Ан беше съвсем искрена, като каза, че предпочита да се поразходи с мистър Елиът. Ала дъждът се оказа дреболия и за мисис Клей, тя не била усетила дори капчица дори, а и обувките й били плътни! Много по-плътни от тези на Ан — с две думи, в любезността си тя бе не по-малко готова за една разходка с мистър Елиът. Този въпрос бе дискутиран между двете с такова благородство, щедрост и учтивости, че трябваше да се намесят и останалите, за да разрешат най-после техния спор — мис Елиът настоя да се качи мисис Клей, тъй като без друго била малко понастинала, а когато призоваха на помощ мистър Елиът, той определи обувките на Ан като по-подходящи от тези на мисис Клей.
Беше решено с каретата да отпътува мисис Клей и тъй като спорът се водеше до прозореца, в този момент Ан зърна съвсем ясно и отблизо капитан Уентуърт, който вървеше по улицата в посока към центъра.
Ан се стресна силно, но никой го не забеляза, освен самата тя, затова побърза да си повтори, че е най-голямата глупачка на света, задето не може да се контролира и се държи така нелепо! В продължение на няколко минути не виждаше нищо пред себе си, светът плуваше пред погледа й като в мъгла. Беше загубила ума и дума, а когато с усилие на волята успя да се овладее, видя, че другите все още чакат каретата, а мистър Елиът (винаги на нечии услуги) тъкмо се канеше да завие по Юниън Стрийт, за да свърши нещо по поръка на мисис Клей.
Страшно й се искаше да изтича до външната врата, за да види дали още вали. Пък и нужно ли беше сама да подозира себе си, че зад това нейно желание се крие друга причина? Капитан Уентуърт сигурно не се виждаше вече. Тя стана от мястото си и се накани да тръгва, раздвоена от мисълта, че винаги е смятала едната си половина за по-умна от другата, а втората — за по-лоша, отколкото всъщност беше. Защо да не провери дали дъждът е спрял? Само след миг обаче се закова на място, тъй като видя капитан Уентуърт да влиза заедно с още няколко дами и господа, очевидно негови познати, с които се бе срещнал малко по-надолу по Милсъм Стрийт. Той също я видя и Ан забеляза, че този път бе много по-изненадан и смутен от обикновено. Страните му пламнаха. За първи път след подновяването на отношенията им Ан усети, че се владее по-добре от него — все пак беше донякъде подготвена, беше го видяла преди той да я забележи и бе успяла да се съвземе от първите всепоглъщащи, заслепяващи и обърквани чувства на силната изненада. Предстоеше й да изживее цяла гама от емоции — болка, радост и нещо, което бе еднакво близко, както до мъката, така и до щастието.
Той я поздрави и се обърна в друга посока. По всичко личеше, че е много смутен. Тя не можеше да приеме реакцията му нито като дружелюбие, нито като студенина или нещо друго — това можеше да бъде само смущение.
След малко той пристъпи към Ан и се обърна към нея с обичайните въпроси и обичайните теми, но никой от двамата не чуваше какво казва другият и макар че и двамата се чувстваха като в небрано лозе, тя отново усети, че Уентуърт далеч не е така самоуверен, както преди. Тогава бяха принудени да прекарват заедно дълго време и бяха свикнали да се обръщат един към друг хладно и с безразличие, но сега той не успяваше да направи това и по един или друг начин като че ли го осъзнаваше. Изглеждаше много добре, но нищо не личеше да е болен или в лошо настроение. Говореше за Апъркрос, семейство Масгроув и дори за Луиза, макар че в един миг му пролича, че съзнава какво значение е имал за нея. По всичко личеше, че капитан Уентуърт се чувства доста неловко и дори не може да го прикрие.
Елизабет се престори, че не го познава и това никак не изненада Ан, а по-скоро я натъжи. Ан забеляза, че Елизабет го е видяла, както и той нея и двамата са се познали. Беше сигурна, че той би откликнал на желанието й да подновят отношенията си, дори го бе очаквал, затова с болка видя как тя му обръща гръб и в погледа й проблясва същия хлад, както някога.