Най-после лейди Ръсел извърна глава. „Какво ли ще каже сега?“, помисли си Ан.
— Може би се питаш — каза лейди Ръсел — какво гледах толкова време — търсех едни завеси, за които онази вечер ми разправяха лейди Алиша и мисис Франкланд. Описаха ми завеси за гостна в една от къщите откъм другата страна на улицата — според тях били най-красивите в цял Бат, но не можах да си спомня номера на къщата и се опитах да разбера коя ли може да е. Не можах обаче да видя нищо, което да отговаря на тяхното описание.
Ан въздъхна, пламна и се усмихна от съжаление и чувство на презрение, без да знае към самата нея или към нейната приятелка бе насочено то? Особено се раздразни от факта, че в опасенията си бе проявила излишна предпазливост и бе пропуснала момента, в който можеше със сигурност да разбере дали и той ги е видял.
През следващите един-два дни не се случи нищо особено. Театърът и квартирата, в които най-често пребиваваше той, не бяха достатъчно изтънчени за семейство Елиът, чиито вечерни развлечения бяха изцяло посветени на елегантната суета в приемите по частните домове, които заемаха времето им все повече и повече. А Ан, отегчена от срещите с това скучно общество и полуболна от неизвестност, си повярва, че е много силна, главно защото силата й не бе поставена на изпитание. Затова зачака с нетърпение вечерта на концерта. Организираха концерт с благотворителна цел в полза на едно от протежетата на лейди Далримпъл. Разбира се, трябваше да отидат и те. Очакваха концертът да е добър, а капитан Уентуърт много обичаше музиката. Ан си мислеше, че ще се успокои, ако може отново да поговори с него поне за няколко минути и се чувстваше преизпълнена със смелост и готовност да се обърне към него и да го заговори при първата удала се възможност. Елизабет се бе отвърнала от него, а лейди Ръсел се бе престорила, че не го е видяла. Този факт не излизаше от ума на Ан и тя чувстваше, че някой трябва да му отдаде дължимото внимание.
Почти бе обещала на мисис Смит да прекара същата вечер с нея, затова се наложи да й се обади и забързано да се извини, като помоли да отложат срещата си за другия ден, когато можеше да остане по-дълго време. Мисис Смит прие извинението благосклонно и добродушно.
— Само че трябва да ми разкажете как сте прекарали — каза тя. — Кои ще присъстват на събирането?
Ан изреди няколко имена. Мисис Смит не каза нищо, но на сбогуване отбеляза полусериозно, полушеговито:
— Е, надявам се концертът да си заслужава и ако можете да дойдете утре, не ме забравяйте, защото предчувствам, че едва ли ще ме посещавате още дълго.
Ан се сепна и много смутена, остана за миг вцепенена до вратата, но бързо се опомни и си тръгна забързана, без да съжалява, че е трябвало да го направи.
Глава 20
Сър Уолтър, двете му дъщери и мисис Клей се оказаха най-подранилите от всички на събирането тази вечер и тъй като трябваше да изчакат пристигането на лейди Далримпъл, побързаха да се настанят край една от камините в Осмоъгълната стая. Едва бяха седнали, когато вратата се отвори и вътре влезе капитан Уентуърт. Беше сам. Ан бе най-близо до него, затова пристъпи и веднага го заговори. Той се канеше само да се поклони и да отмине, но нежното й „здравейте“ промени намерението му и той спря. Въпреки че отзад се виждаха противният й баща и сестра, Уентуърт също зададе няколко въпроса от учтивост. Ан усещаше присъствието на роднините си зад гърба си и това й даваше кураж. Не виждаше израженията върху лицата им и затова бе убедена, че постъпва правилно.