След кратко мълчание мистър Шепърд отново поде разговора:
— В такива случаи има установени договорености, които определят открито и ясно всички отношения между наемател и собственик. Вашите интереси, сър Уолтър, са оставени в сигурни ръце. Разчитайте, че аз ще се погрижа наемателят ви да няма повече права, отколкото е справедливо. Осмелявам се да намекна, че сър Уолтър Елиът едва ли е толкова ревниво привързан към своята собственост, както неговия слуга Джон Шепърд.
В този момент се намеси Ан:
— Мисля, че флотът е направил толкова много за нас, че както всички останали, заслужава да се ползва с дом и удобства. Трябва да признаем, че моряците постигат своите удобства след тежък труд.
— Така е, така е. Това, което мис Ан казва, е точно така — отбеляза мистър Шепърд, а дъщеря му възкликна:
— О, ами да!
Ала след малко сър Уолтър направи следната забележка:
— Това е полезна професия, разбира се, но не бих искал никой от приятелите ми да се занимава с нея.
— Нима? — откликнаха другите с изненада.
— Да, вижда ми се неподходяща най-малко в две отношения и имам два основателни довода срещу нея. Първо, за хора с ниско потекло тя е средство за несправедливо постигане на място в обществото и ги дарява с почести, каквито бащите и дедите им не са сънували дори, и второ, тази професия лишава човек по такъв ужасен начин от неговата младост и сили — моряците остаряват много по-бързо от хората с други професии. Имал съм възможност да наблюдавам това през целия си живот. Във флота много повече, отколкото във всяка друга професия, човек е изложен на опасността непрекъснато да гледа как се издигат хора, за чиито родители баща му е говорил с пренебрежение, както и да се превърне в обект на собственото си презрение доста преди да му е дошло времето. Миналата пролет в Лондон бях в компанията на двама души, които са идеален пример в това отношение. Единият бе лорд Сейнт Айвз, за чийто баща се знае само, че бил селски свещеник и беден като църковна мишка, а трябваше навсякъде да давам преднина на лорда и на някой си адмирал Болдуин, най-смотания човек, когото можете да си представите — лицето му бе придобило цвят на махагон, грубо и състарено до немай-къде, цялото в бръчки и гънки, отстрани на слепоочията му бяха останали по десетина сиви косъма, а на темето си нямаше друго освен малко пудра. „За бога, кой е този старец?“, попитах един приятел, който стоеше до нас (сър Базил Морли). „Старец ли?“, извика сър Базил, „та това е адмирал Болдуин! Колко години му давате?“ „Ами шестдесет“, казвам, „или може би шестдесет и две“. „На четиридесет е“, каза сър Базил, „четиридесет и нито година повече“. Можете да си представите колко бях смаян и едва ли ще забравя скоро въпросния адмирал. Никога не бях виждал толкова злощастен пример за това, което може да направи от човек животът по море, но знам, че така става обикновено с всички моряци — те са очукани отвсякъде, изложени на въздействието на всякакви видове климат и какви ли не промени във времето, докато се превърнат в нещо, което не става дори за гледане. Жалко, че някак си остаряват така изведнъж дълго преди да са стигнали възрастта на адмирал Болдуин.
— Е, сър Уолтър, това наистина е жестоко, — възкликна мисис Клей. — Имайте малко милост към горките хора! Не всички можем да сме красиви по рождение. Вярно е, че морето никак не разкрасява човека и моряците остаряват преждевременно — аз също съм забелязала, че скоро престават да изглеждат младолики. Но не е ли така с повечето други професии, ако не с всички професии изобщо? Войниците на действителна служба съвсем не са по-добре, а и дори при по-спокойни професии са необходими мъки и упорит умствен труд — също и физически, и поради тази причина е съвсем естествено на човек да му личат годините. Адвокатите се блъскат от сутрин до вечер и доста се износват, лекарите са на крак денем и нощем и трябва да пътуват нанякъде в какво ли не време; дори свещениците… — тя поспря, за да помисли какво може да направи за свещениците, — ами какво да ви кажа, дори свещениците са принудени да влизат в стаите на заразно болни и да излагат здравето и външния си вид на вредните влияния от отровния въздух. Отдавна съм се убедила всъщност, че въпреки полезността и достойнството си всяка професия се превръща в съдба дори за хора, които не са длъжни да работят и които могат живеят като всички други на село — да решават сами какво им се прави в определен момент, да се занимават с каквото искат, да живеят от доходите на собствения си имот и да не се измъчват от ламтежа за повече пари. Казвам, че това е техен избор — да пренебрегват изцяло здравето и външния си вид. Не познавам човек, който да работи и да не е погрознял, след като е престанал да бъде в първа младост.