В отговора му прозвуча колебание:
— Да, мисля, че се е оправила, но е много променена — вече не тича и не скача като преди, не се смее и не обича толкова да танцува. Наистина е станала много по-различна. Ако например вратата се тръшне силно, тя се стряска и започва да трепери като пате във вода, но Бенуик е винаги до нея, чете й стихове и по цял ден все й шепне нещо..
Ан не можа да се сдържи и се засмя.
— Това сигурно никак не ви е по вкуса, — каза тя, — но аз мисля, че той наистина е прекрасен човек.
— Така е, дума да няма, никой не се съмнява в това, и се надявам да не ме смятате за толкова ограничен, че да очаквам от всички мъже на света да имат моите интереси и занимания. Самият аз имам високо мнение за Бенуик, а и дори с него да не можеш да правиш нещо друго освен да разговаряш, той има много за казване. Четенето не му е навредило, защото освен че е учен, той е и войник. Истински храбрец! Опознах го по-добре едва миналия понеделник, когато организирахме лов на плъхове и цяла сутрин с баща ми се ровихме из хамбарите; Бенуик се справяше толкова добре, че оттогава започнах да го харесвам все повече и повече.
Беше абсолютно необходимо Чарлз да отиде при другите, за да изрази възхитата си от разни сервизи и огледала, и това прекъсна разговора им, но Ан бе чула достатъчно, за да разбере какво става в Апъркрос и да се порадва на тяхното щастие. В радостта й беше примесена и някоя и друга въздишка, но тя не бе предизвикана от завист, а от мисълта, че ако бе искала, тя също щеше да се радва на подобно щастие, но тази мисъл в никакъв случай не й пречеше да се порадва на тяхното.
Посещението на роднините премина в приповдигнато настроение. Мери беше толкова въодушевена от разнообразието и възможността да се поразвлече, толкова доволна от пътуването с каретата на свекърва си (която била с четири коня, значи) и най-вече от това, че е далеч от Камден Плейс, че бе готова да се прехласне пред всичко, както се очакваше от нея, и дори да се съгласи, че къщата им е много по-хубава, отколкото й я били описали. Нямаше никакви претенции към баща си и сестра си, а красивите гостни стаи я караха да се чувства още по-важна.
Една мисъл измъчваше Елизабет дълго време — тя усещаше, че трябва да покани мисис Масгроув и нейната компания на обяд, но просто не би могла да изтърпи това при тази обстановка — стилът се различаваше доста от този на Келинч Хол, броят на слугите бе силно намален и това щеше да се разбере по време на обяда, и то от хора, които в Келинч са стояли на много по-ниско стъпало от нейното семейство. В душата й се водеше двубой между суетата и чувството за благоприличие. Все пак суетата успя да вземе надмощие и Елизабет най-после се успокои. Тя увещаваше сама себе си: „Тези обеди са израз на старовремски разбирания. Селско гостоприемство, как пък не! Ние по принцип не каним на обяд, пък и много малко хора в Бат го правят — да вземем лейди Алиша например, която не покани дори семейството на собствената си сестра, макар че стояха тук цял месец, а и мисис Масгроув би се чувствала много неудобно, страшно би се объркала. Дори съм сигурна, че няма да дойде, защото у нас ще й е притеснено. Ще ги поканя някоя вечер, това е къде-къде по-подходящо — за тях ще бъде истинско развлечение, нещо много по-различно от обикновен обяд. Сигурно през целия си живот не са виждали такива гостни. Много ще е добре да дойдат утре вечер. Ще бъде най-обикновено събиране — неголямо, но много изтънчено.“ Елизабет беше доволна, че най-после разреши въпроса, и когато поканата бе отправена към двамата тук присъстващи и адресирана и до останалите, Мери също се почувства напълно удовлетворена. Беше поканена специално да се запознае с мистър Елиът, да я представят на лейди Далримпъл и мис Картре, които официално се бяха ангажирали да дойдат! Мери не бе очаквала подобно внимание. На мис Елиът оставаше да поднесе почитанията си към мисис Масгроув на следващата сутрин, а Ан тръгна заедно с Чарлз и Мери да се види с Хенриета.
Налагаше се временно да отложи посещението си у лейди Ръсел. И тримата се отбиха на Ривърс Стрийт за няколко минути, а Ан се помъчи да убеди сама себе си, че един ден закъснение едва ли ще се окаже от особено значение за разговора, който й предстоеше; обзета от радостно нетърпение, което се дължеше и на приятни спомени, тя побърза да отиде в Уайт Харт, където отново щеше да се види с приятелите и познатите от миналата есен.