– Вместо да го остави на собственото си семейство? – повдигна скептично вежда Тансий.
– Както сам казахте, той бе потаен Уъг. Може да е имал своите причини.
– Да се върнем на Куентин Хърмс. Той те е обучавал за Довършителка...
– Вярно е. От него усвоих занаята.
– Харесваше ли го?
– Да – рекох след кратък размисъл. Това бе странен въпрос, но реших да му отговоря искрено. И все пак вътрешностите ми се гърчеха като червеи, извадени на слънце.
Тансий поглади брадичка с едрата си ръка. Огледах я, докато го правеше. Тя още изглеждаше силна, но някак изнежена, сякаш навремето е вършила тежък труд, но не и от много Сесии насам.
– Нямаш ли някаква вест от него? Някаква представа къде може да е отишъл...?
– Каква вест да имам? – попитах, подбирайки внимателно думите си.
– Например да ти е оставил нещо?
Можех да видя заплахата, излъчвана от Тансий – пръстите му, почти свити в юмрук, мускулите, издуващи се под пурпурната роба. Смръщих чело и насилих мозъка си да измисли възможно най-добрия отговор, който да не съдържа нищо важно. Прозрачността е чудесно качество, но само ако си прозорец.
– Не знам какво би могъл да ми остави. – И това бе съвършено вярно. Аз наистина не знаех какво ми е оставил.
Той ме изгледа така внимателно, сякаш бях ребус, който трябва да разреши. Имах чувството, че кожата ми ще се стопи под този взор, позволявайки му да надзърне в самата ми душа. После се облегна назад, сведе очи към пода на каретата и стоя така почти минута.
– Ти и брат ти сте свободни да си вървите – рече накрая.
Трябваше да си тръгнем още тогава, но аз имах да кажа още нещо. Половината от мен се ужасяваше само при мисълта за него, но другата половина все пак надделя.
– Мога ли да си получа пръстена обратно?
– Моля? – изненада се той.
– Все пак принадлежал е на дядо ми. И понеже него вече го няма, а родителите ни... не са добре, ние сме единствените останали наследници.
Усетих как Джон затаи дъх до мен. Същото сторих и аз, очаквайки отговора на Тансий.
– Някой ден може би, Вега. Но не сега.
И той отвори вратата на каретата, давайки ни знак да излезем.
Измъкнахме се възможно най-бързо, макар Джон едва да движеше краката си.
В последния миг улових погледа на Тансий, прикован в мен. Той съдържаше някаква странна смесица от жал и разкаяние, но не успях да разтълкувам нито едно от двете. После вратичката се хлопна, Богъл изплющя с юздите и Слеповете се понесоха.
Задърпах Джон по посока на Общежитието.
Имах твърде малко време и твърде много неща за вършене. Бях като замаяна от всичко, което ми предстоеше. Изпитвах повече вълнение, отколкото страх, при все че обратното щеше да е далеч по-разумно.
– Какъв беше онзи пръстен, Вега? – попита Джон.
– Дядо ни го носеше навремето. – Той беше твърде малък, за да помни. Едва бе навършил две Сесии, когато Случката сполетя дядо.
– А как е попаднал у Куентин Хърмс?
– Нямам представа – отвърнах искрено. Докато стигнем Общежитието, Джон вече бе спрял да трепери от срещата с Тансий. Аз още изпитвах вътрешно безпокойство, но умът ми бе концентриран върху предстоящите задачи.
Вратата ни отвори Какус Луун. С ниското си чело и щръкнали вежди той приличаше на хлебарка, а косата му не беше мита поне от една Сесия, може би дори две. Панталоните и ризата му бяха също толкова мазни, колкото нея и освен това имаше навика постоянно да суче краищата на огромните си мустаци, които сякаш извираха от широките му ноздри.
Той се отмести, пускайки ни да влезем, и аз му кимнах мълчаливо. Бях сигурна, че вече е разбрал за Куентин Хърмс и копнее да узнае пресни клюки, но нямаше да ги чуе от мен. Влязохме в голямото помещение на приземния етаж. То съдържаше една дълга маса за хранене и почти нищо друго. Стените бяха от грубо одялани греди, с пролуки, затъкнати с каквото дойде, а неравните дъски по пода хлопаха и скърцаха, всяка на свой глас.
В съседство имаше кухня, където Хестия, жената на Луун, прекарваше дните си в изпълнение на заръките на благоверния си съпруг. Това включваше готвене, пране и угаждане на всевъзможните му прищевки.
– Чувам разни неща за Комините – подхвърли той, палейки голямата си лула, от която се издигнаха гъсти кълба дим.
Без да го поглеждам, продължих към стълбите за втория етаж. Там се намираше нашата стая, която деляхме с още няколко хъркащи и намирисващи Уъгморти.
– Куентин Хърмс бил духнал – продължи Луун, пухтейки свирепо с лулата си, докато димът не го обгърна напълно, сякаш се бе запалил. Де тоз късмет...
Обърнах се, примирена с факта, че няма да миряса, докато любопитството му не бъде удовлетворено.