Когато в нас се ражда съчинителят, ние напускаме Пътя. А когато съчинителят ражда първата фраза, в ада ликуват всички дяволи и всички мари. И това го казвам за най-добрите от нас, господин Дзян Дзъ-Я, за онези, които искрено служат на Небето. В думите, чрез които искаме да обезсмъртим истината, е нейният гроб. „Да не се появяваш, да не се раждаш и да бъдеш всичко“ — самата тази фраза е пример за появяване, за раждане и ограниченост. Всичко в нашия свят е различна степен на появяване, проявяване и упадък и знаците на писмеността от най-древни времена отразяват единствено това. Така че как можем да кажем дори думичка за онова, което винаги е било появено? Наистина, трудно е да обясним вятъра, ако имаме знаци само за понесените от него листа.
Онзи, който е живял в столицата, ще пожелае ли да живее на село, където покривите са от слама? Когато си видял сиянието на Пътя и знаеш какво е свободата, ще се върнеш ли в затвора на думите? А и дори да се върнеш, ще можеш ли да обясниш на другите онова, което си видял? Готов съм да допусна, господин Дзян Дзъ-Я, че мога да обяснявам с намеци и иносказания, ясни за оногова, който е постигнал същото. Ето и сега се доверявам на думите и знам, че ще бъда разбран. Но възможно ли е да нарисуваш на стената на тъмницата онова, което е зад вратата на затвора, така, че да го разбере затворник, който никога не е излизал от подземието? За това, разбира се, би трябвало да питаме самия затворник. Но се страхувам, че той няма да разбере и въпроса.
Когато някой чете книга, той вижда измислени от други знаци. Същото става и когато гледа света: за нас гората е хиляди написани по различен начин йероглифи „дърво“. Когато се взира в себе си (това е възможно единствено защото има йероглифи „вътре“ и „вън“) и мисли за себе си (а това е възможно единствено защото има йероглиф „аз“), той вижда само отпечатъци на знаците, но не забелязва най-важното — върху какво се появяват тези отпечатъци. И така е, защото за висшата основа няма знак. Има йероглиф „син“, но като го гледаме, ние всъщност виждаме не скритата основа на всичко, а само черни чертички туш. И не е ли странно, че в древни времена този знак е бил изрязван на черупките на костенурки като фигура, обидно приличаща на така наречения „външен бъбрек“ — щръкнало срещу нас мъжко достойнство? Да, натам е тръгнало днешното човечество и по пътя си се наслаждава на фокусите на хунските певачки.
Точно това неведение подразбирам под затвор и тъмница. Дори някой изкусен целител да успее да накара човек да забрави временно думите, какво от това? Онзи, който цял живот е бил заслепяван от огньовете на фойерверките, ще забележи ли блещукащата звезда? Ще чуе ли песента на щуреца онзи, който е свикнал с грохота на барабаните? А истината говори с нас също толкова тихо, пък и не с нас, нека не се лъжем — а само със самата себе си. Впрочем, почнах с това, че няма никаква истина, докато не тръгнем да я търсим. А вече разсъждавам високо ли говори, или тихо, и с кого… Да, точно така създават света думите. Точно така в крайна сметка светът се оказва нищо — изхвърлена печатарска дъска, от която есенният вятър издухва разсъхналите се знаци. Наистина, едното уравновесява другото.
Историята за Царя на маймуните и Танския монах е роман за пътешествие в пространството. Ние обсъждахме може ли да се напише нещо подобно за странстванията по Пътя. Отначало тази задача ми се стори лесна, но като поразмислих, разбрах, че няма начин дори да се пристъпи към нея. Така мисля и сега. Но в „Пътешествие на Запад“ има едно място, което изцяло ме опровергава. Спомняте ли си какво става накрая, когато пътешествениците получават неизписани листове вместо свещените текстове, заради които са минали през толкова страни? И с оплаквания, че са ги излъгали, се връщат при Буда. И той им обяснява, че чистите листове всъщност са истинските свещени текстове. Понеже пътешествениците още не са готови да разберат какво е истинската святост, те получават онова, за което са дошли — цели кошници сутри и поучения. Но най-първото послание на Буда, което дошлите за наставления не разбират — нима не то изцяло съдържа в себе си Пътя? На хартията няма нищо, но точно това е според мен единствено възможното повествование за съкровеното, което няма да е измама още от първия знак.
Да, на стената на тъмницата може да се изобрази истината, която се открива на оногова, който е излязъл през вратите на затвора, и няма нищо по-просто от тази рисунка. Това си е самата стена, преди да е докосната от кредата или четката. Но затворникът и без това я гледа всеки ден и значи съкровеното му е открито също като на нас, тъй като ние не виждаме нищо повече от онова, което вижда той. Затворникът просто не знае, че съкровеното е пред него, защото не е започнал да го търси. Но как у него ще се роди желанието да търси съкровеното, щом дори не знае йероглифа му? По-скоро крайпътните камъни и облаците в небето ще почнат да търсят Пътя — но те не знаят нищо за него, а значи и не са го губили. И наистина, усилията и трупаните знания са нужни не за да намерим Пътя, а за да го изгубим. И първото, което правим сутрин, когато се будим, е наново да нарисуваме тъмницата и собствената си фигурка в нея. И макар тъмницата ни да е само нарисувана, по-яки зандани не е имал и Цин Шъ Хуан.