В Книгата за Потока и Силата има една успоредица:
„Отсъствието на концепция за небето и земята е изворът“
„Наличието на концепция за десет хиляди неща е вратата на раждането“.
Смирено ще добавя, че от тези думи следва: докато я има концепцията за съкровения извор, съкровеният извор е недостижим. Когато пък концепцията изчезне, за какъв съкровен извор може да става дума? Ето точно това наричам съкровен извор.
Ние се въоръжаваме с думи и тръгваме на поход да намерим истината. Мислим си, че сме постигнали целта си, но когато се връщаме от похода, виждаме, че плячката ни е само думи, които с нищо не се различават от тези, с които сме тръгнали на път. Дори непоколебимата опора на мислите ми — Книгата за Потока и Силата — нали и нейната природа е същата! В нейна защита може да се каже, че самият Лао Дзъ не е искал да записва нищо и че трудът му е най-древният от известните ни подкупи, тъй като е написан с единствената цел да накара началника на заставата да отвори пътя на Запад. Но след като е от думи и отразява умозаключения, тази книга не е ли — в съответствие със собствената й мъдрост — последователност на врати на раждането, през които минава четящият я, като изживява, според броя на главите, осемдесет и един кратки живота? А щом е така, може ли да се каже, че последната страница обръща онзи, който е отгърнал първата? Не знам.
Като съобщавам за невъзможността да изпълня замисленото, влизам в противоречие със самия себе си. Ще продължа обаче напред, както през онази нощ в планините. Кой знае, току-виж повестта за Пътя все пак би могла да съществува — и не само като снопче чисти листа. В мигове на размисъл виждах в далечината нещо като мираж, прекалено мъгляв, за да може да се говори за подробности, но все пак достатъчно ясен, за да го опиша най-общо. И така, в този текст не бива да се появява йероглифът „път“ — освен може би в първата и последната глава. Там този знак ще се мерне, за да очертае пространството, в което ще се развие тайнственото действие; освен това по този начин ще се покаже, че Пътят води само към себе си, без да се променя, но и без да остава същият. В самото начало може да се кажат няколко думи за раждането, а в края — за смъртта. Всичко останало между тези два крайпътни камъка ще е лишено от признаци на повествование за един обект. Виждам го като множество странни истории, които се разпадат на още повече мънички разкази, през които не може да се прекара нито една обща нишка — освен онази, изначалната, която бездруго минава през всичко. И така, като премахнем всички свързващи брънки, ще получим повест за най-главното, което не може да се премахне, понеже тъкмо то е Пътят на десетте хиляди неща. Такава повест ще прилича на сборник от много откъси, написани от различни хора в различни времена. Единственото, което ще ги споява един с друг, това е някакво присъщо им качество, което, господин Дзян Дзъ-Я, аз не се наемам да определя. Ще кажа само, че в писмото си усетих присъствието му в момента, докато пишех за тревичката и вятъра. Но какво е то?
Истината изначално не съществува — това е установеният от небесата закон. Друг небесен закон е, че истината не може да се изрази дори тогава, когато се появява. Но главният небесен закон е, че никакви закони не действат, когато се изявява волята на върховния властелин, защото законите не са нищо друго освен спомен за това какви са били по-раншните му повели. Означават ли тогава нещо, когато се явява той? Кой е този върховен властелин, ще попитате. И аз веднага ще изритам чайната дъска. И вие ще се усмихнете.
Ето защо Небесата позволяват нарушаването на собствените им закони. Ние се провираме през гората на невъзможностите незнайно как и тогава истината, която не съществува и която, дори да се появи, все пак не може да бъде изразена, внезапно изниква пред нас и сияе ярко като скъпоценен яспис в черната пръст. И когато това става, се появяват думи, чиято тайна е неведома. Възможно е да има безкрайно много такива думи. Възможно е и нищо да не трябва да се съчинява и всичко, което трябва да влезе в тази повест, вече да е написано, но тези откъси да са разхвърляни из книгите от всички епохи; може би най-мъдрият сред учените да е бил способен само да направи орнамент от силогизми, а най-важната глава да е написана от невеж варварин. Сърцето ми знае, че повествованието, за което говоря, съществува. Но може да го прочете само онзи тайнствен вятър, който прелиства страниците на всички съществуващи книги. Между нас казано обаче, нима на този свят има нещо освен него?