— Не — честно си призна Стьопа.
Мюс защрака с пръсти, за да намери думи.
— Да вземем например твоя натруфен геландеваген — почна накрая.
— Бе какъв геландеваген!? Аз да не съм полковник от държавната инспекция по транспорта? — обиди се Стьопа. — Мойта кола си е по поръчка.
— Аха! Видя ли? Виждаш ли? Разбери — ти не я потребяваш. Ти потребяваш собствения си образ — как се возиш в нея…
Стьопа чак сега разбра какво иска да му каже. Беше права. Както винаги, и той беше усещал нещо подобно, но не успяваше да го облече в думи.
— Но това, ще ме прощаваш, е на равнището на spiritual mediocrity — продължи Мюс. — Това е потребление на образи, свързани с материалните неща. Ако вие, руснаците, искате някога наистина да се влеете във великата западна цивилизация, трябва да направите много повече. Как ли? Ами погледни ме. Погледни света. Чуй какво ти шепне той… Аз съм покемонът Мюс. Току-що ти се обади по телефона приятелят ти Лебедкин — той е джедай. А от телевизора ни се усмихва Тони Блеър — той е министър-председател. В тази секунда на света няма нито един недостатък, нито една пукнатина. Но ти? Мога ли да ти вярвам докрай? Истинският Пикачу ли си ти? Или това е просто маска, зад която се крие празнотата и древният руски хаос? Кой си ти всъщност?
Отговорът трепна някъде дълбоко в него. Но Стьопа преброи до трийсет и четири и реши за всеки случай да не казва нищо. Вместо това се надигна на лакът и дръпна одеялото, под което се беше скрила Мюс.
29
Стьопа беше щастлив с Мюс. Щом стипендията й за изучаване на фолклора свърши, той я взе на щат — измисли й длъжността „главен консултант по финансовите операции“. Това, както би отбелязал всеки покемон-аналитик, беше доста прозрачен символ: Пикачу подаваше дългия си дебел „Mont-Blanc“ и дори позволяваше да изцеждат от него по малко течност.
Оказа се, че изучаването на съвременния градски фолклор е най-добрата бизнес школа. Мюс беше съвсем наясно какво се изисква от един руски бизнесмен — да е мъничко крадец, мъничко юрист и мъничко светски човек. Тя имаше прекрасна бизнес хватка и можеше да й се повери всяка задача.
Банката работеше перфектно. За спомен от чеченския период на Стьопа му беше останал само един подарък от Муса — настолна запалка от патрон с гравирана на него сура от Корана. Всичко в живота на Стьопа сякаш беше само щастие.
Освен едно.
Беше на четиридесет и две. И щеше, както подсказваше логиката, да стане на четиридесет и три.
Колкото повече наближаваше страшната дата, толкова по-често Стьопа си спомняше думите на Бинта и се опитваше да намери в тях някакъв пропуснат навремето смисъл. Постепенно в ума му узря план, който, поне според него, можеше да реши проблемите му. Планът беше лукав и казуистичен. Но можеше и да успее.
Бинга не беше казала нищо нито за „43“, нито за „34“. Беше говорила само за лунното и слънчевото число. И ужасът, който му беше предсказала, трябваше да започне, когато годините му станеха лунното число.
Българската ясновидка беше казала така:
„Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго“.
Но в какво друго — не му беше обяснила. Това, мислеше Стьопа, можеше да е силата на волята, решителността, храбростта — или нещо такова. Ами ако, мислеше си, проявеше тези качества и за една година сменеше тези числа на силата с другите, тоест лишеше „43“ от лунния му статус, а следователно и от възможността му да му вреди? А после незабелязано да се върне в лоното на старата си вяра… Тази мисъл беше примамлива до световъртеж.
И Стьопа реши да го направи. Изчака в бизнеса да настъпи известно затишие — не се предвиждаха никакви сериозни операции — и извърши един простичък ритуал, който обаче накара сърцето му да бие така, все едно отслужваше черна меса. Написа числата от едно до деветдесет и девет на мънички листчета и ги пусна в празната захарница. Вдигна очи към лампата на тавана и каза умоляващо:
— Временно, само временно, кълна се!
Вселената не отговори и Стьопа извади жребия си. Беше „29“. Лунното число съответно беше „92“. В новото число седмицата пак я имаше — като разлика от цифрите. Стьопа си пое дъх. Това най-вероятно беше поличба.
Започна да води нов живот. Външно всичко се беше старото, но изградените около числото „34“ ритуали и свещенодейства, от които се състоеше животът му, отстъпиха място на новите, ориентирани към числото „29“. Първите няколко дни, през които живееше по новите правила, бяха изпълнени с ужас, смесен с еуфория — все едно в душата му на малки дози влизаше чувството, с което самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят.