Имаше и много други съображения, които взе под внимание — „трийсет и четворката“ например беше най-добрият руски танк през Втората световна и следователно числото „34“ грееше с отразената светлина на сполуката и победата. Изборът му съзрява в ума му толкова дълго, преди да го направи, че дори не беше съвсем ясно той ли избра числото „34“, или то него.
Вече беше голямо момче — завършваше училище и под носа му тъмнееше мъх, който приличаше на два минуса — Стьопа се надяваше, че с времето те ще дадат обещавания от математиката плюс. Сега той вече беше по-предпазлив. Беше се обзавел с нов патрон в света на числата, но не искаше да повтаря жестоките си мухоприношения. На числото „34“ изобщо не му трябваха убити мухи, дори убити хора не му трябваха, това му беше ясно. Трябваше да тръгне по друг път — не да извършва неясни магични ритуали, а да посвети на това число целия си живот, да се слее с него, да докаже предаността си с ежедневно усърдие.
Започна с това, че взе да става не в шест и половина, както досега, а в шест и трийсет и четири. По същия начин се изместиха и всички останали точки от разписанието му, които зависеха от него. Определяше си среща например в пет и половина и закъсняваше с четири минути, като специално се бавеше в станцията на метрото, та стрелката да си измине чертичките. Когато рационалната част на ума му започваше да му шепне, че се държи глупаво, той си имаше рационален отговор.
Всичко около нас се променя всеки миг и във всеки момент светът е сбор, сума от обстоятелства, различни от тези преди или след секунда. Хората, с които си имаме работа, също непрекъснато се променят и се държат различно в зависимост от това какви точно мисли попадат в моментния срез на умовете им. Затова, като избираме времевата и пространствената точка на срещата си със света, ние се занимаваме със съвсем реална магия, може би дори с единствено възможната магия, защото всеки път решаваме в кой точно свят да влезем. В един ни чака падналата от перваза саксия с бегония или връхлитащ камион, в друг — благосклонната усмивка на Непознатата или натъпкан портфейл до бордюра, и всичко това на едни и същи улици… Стьопа намери тези думи много по-късно, когато вече се беше научил да превръща числата в пари, но самата мисъл, към която насочваха те, в неоформен вид му беше позната още от училище.
За да заспи, той не броеше до сто, а до тридесет и четири, после пак до тридесет и четири и така нататък. Когато влизаше в някое ресторантче, преди да седне, броеше масите в кръг, по няколко пъти, докато не излизаше трийсет и четири. Преди да скочи в морето от кея, правеше тридесет и четири бързи вдишвания. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, той го свързваше по един или друг начин с това свещено число. Това му даваше чувството, че е избрал уникален маршрут, различен от житейските пътища на другите. И въпреки че външно съдбата му не се различаваше по нищо от съдбите на връстниците му, маршрутът наистина беше необичаен. Когато измина достатъчно голяма част от него, Стьопа започна да получава потвърждение след потвърждение за това. Или може би се научи да разпознава потвържденията.
Едно лято, беше неделя, той си седеше вкъщи и зяпаше през прозореца. Внезапно чу тежки удари — на близкия строеж някаква машина забиваше дебели метални пилони. Стьопа несъзнателно започна да ги брои. Оказаха се точно тридесет и четири, после машината спря и не се обади повече. В това може би нямаше да има нищо особено, ако само секунда преди първия удар той не си беше помислил, че всъщност не знае дали е успял да почука на вратата — на сърцето — на божеството си. Да не говорим, че всичко това стана в почивен ден, когато бачкаторите не бачкат — и това обстоятелство окончателно убеди Стьопа, че случилото се е знак.
Друг път, когато бе обзет от съмнения, подтикнат от някакъв импулс, той пусна телевизора. На екрана се заредиха титрите на полския филм „Тримата танкисти и кучето“ — което, както той веднага се сети, означаваше „34“ — тройка (трима танкисти) и три плюс едно (пълен екипаж). Дори алюзията да беше мъничко насилена, това беше простимо, след като танкът на кучелюбивите поляци беше „Т-34“.
17
В зори на седемнайсетия си рожден ден — особен ден, понеже седемнадесет по две е тридесет и четири — Стьопа реши да подложи на последен изпит и себе си, и избраното число.
Каза си, че този съюз ще го доведе до целта му (което си е истина, още не знаеше що за цел е това), ако на билета, който ще си купи в киното, ги има цифрите „3“ и „4“. За да даде достатъчно време на развитието на събитието, Стьопа отиде на кино чак в другия край на Москва. Единият час в метрото беше подобен на изкачването към планински храм, когато от човек се отлюспват и падат натрупаните му в този свят грехове.