Всичките му решения се управляваха от две числа — „34“ и „43“; първото включваше зелената светлина, а второто — червената. Въпреки това бизнесът му вървеше по-добре, отколкото на повечето му конкуренти. Всички обясняваха това с парадоксалната му интуиция; самият Стьопа знаеше, че номерът е в животворното влияние на трийсет и четворката. Впрочем понякога, особено в тъмните и дълги зимни нощи, у него се пробуждаше рационалистът и той почваше да мисли как може да става така — хора с цели щатове консултанти, референти, аналитици и астролози да вземат добре преценени решения и да губят, а той понякога да се отказва от сигурна печалба само защото някъде до нея се мержелее „43“, или напротив, да се издънва, когато му намигне „34“, но все пак да държи банката в играта и да печели (не винаги, разбира се, но по-често от онези, които се ръководят от здравия разум). Постепенно отговорът започна да се оформя в главата му.
Епохата и животът бяха дотолкова абсурдни в същността си, а икономиката и бизнесът до такава степен зависеха от един дявол знае какво, че всеки, който взимаше решения на основата на трезвен анализ, приличаше на глупак, решил да кара кънки в буря пет бала. Не стига че нямаше очакваната опора под краката си тоя нещастник, но и самите инструменти, с които се надяваше да надбяга останалите, ставаха тежести, които го дърпаха към дъното. Да не говорим, че навсякъде бяха накачени правила как да караш кънки, свиреше оптимистична музика и в училище готвеха децата за живота, като ги учеха да правят тройно салто.
А Стьопа се придържаше към закон, за който светът си нямаше и представа. Различаваше се от брауновите частици, които се стрелкаха да намерят най-краткия път и в резултат приключваха живота си, увлечени от безсмислени водовъртежи, по това, че житейската му траектория не зависеше от калкулациите на ума. Той беше като разумен човек сред диви зверове, гонени нанякъде от инстинкта си. При това другите ставаха диви зверове именно поради стремежа си да постъпват колкото се може по-обмислено, а той ставаше разумен човек, защото вместо да следва обърканите указания на разсъдъка, винаги се подчиняваше на едно и също ирационално правило, за което не знаеше никой друг. Това си беше истинска магия и тази магия беше по-силна от всички измислици на интелекта.
34
Стьопа стана на трийсет и четири в разгара на елциновата епоха. Разбираше, че това е централна година в живота му — той беше млад, пълен със сили, банката въртеше такива пари, че понякога нощем в тъмното го беше страх, но не това беше важното. Той и числото „34“ се бяха слели в едно цяло за цели триста шейсет и пет дни. Стьопа чувстваше, че е станал сакрално същество, нещо като римска весталка или понтифекс, и че невидимото присъствие на божеството през цялото това време ще осенява всяка негова крачка. Трябваше да използва това време умно — и Стьопа се стараеше.
Бизнесът вървеше добре. Стьопа спечели много пари и скри част от тях в чужбина — не защото го беше страх от нещо, а защото така правеха всички. Но не искаше да пропилява тази необикновена година само за материални придобивки. Древните авгури предсказвали бъдещето, като наблюдавали полета на птиците от някое високо място. Той също искаше да види всичко главно за живота си от върха, на който се беше озовал. Чувстваше, че трябва да се обърне към някой духовен авторитет, посредник между хаоса на живота и вечния небесен ред. Но към кого?
Отношението на Стьопа към религията се определяше от запечаталите се в паметта му букви „ХЗ“, които като дете бе видял в черквата на Великден (на стената трябваше да свети „ХВ“, но вертикалните лампи не работеха). Въпросът обаче не беше в приликата на това съкращение с емблемата на войнстващия агностицизъм. Нещата бяха много по-сериозни. Числото „43“ просветваше в четирите края на буквата „X“ и в тройката „3“ (а и дори да беше възкръснало, „В“-то все пак си беше третата буква от азбуката).
С такива препоръки библейският бог нямаше никакви шансове в душата на Стьопа. След като беше прочел Библията като юноша, той си беше съставил образа на отмъстителен и жесток властник, който най обича да му мирише на опърлено месо, и недоверието му съвсем естествено се разпространи върху всички, които претендираха за роднински връзки с този провинциален гоблин. Отношението му към официалната църква не беше по-добро — според Стьопа единственият начин, по който тя приближаваше човека към Всевишния, беше продажбата на цигари.
Но това не означаваше, че той беше вулгарен идеалист, признаващ единствено силата на парите. Той разбираше, че числото „34“ е открехната врата, през която общува със същата сила, която е достъпна за другите чрез безкрайно разнообразие от форми, включително такива, които го плашеха с привидната си уродливост. На пазара на религиите обаче нямаше стока, която да може да утоли глада му за чудесното по-добре, отколкото общуването с числата.