Томас Стърнс Елиът
Драй Сълвейджис
The Dry Salvages (Драй Сълвейджис) — вероятно от les trois sauvages, малка група скали с фар край североизточния бряг на Кейп Ан, Масачузетс. Salvages се произнася така, че да се римува с as-suages (ъсуейджис) — смекчавам, уталожвам, успокоявам.1
I
Не зная много за боговете; но мисля, че реката
е силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим,
търпелив донякъде, първоначално виждан като граница,
полезен, но и неблагонадежден като търговски превоз,
после — само проблем пред строителите на мостове.
Щом проблемът бъде разрешен, кафявият бог бива почти забравен
от обитателите на града — но все пак продължава
да съхранява годишните си времена и яростта си, разрушител, напомнящ
какво хората обичат да забравят. Непочитан и неомилостивяван с жертви
от поклонниците на машината, но чакащ, наблюдаващ и чакащ.
Неговият ритъм присъства в детската спалня,
в буйния айлант сред двора през април,
в аромата на грозде върху есенната маса
и във вечерния кръг на зимния уличен фенер.
Реката е в нас, морето е навсякъде около нас;
морето също е ръбът на земята, гранитът,
в който то продължава, плажовете, по които подмята
своите намеци за по-древни или други творения:
морската звезда, рака, гръбнака на кит;
локвите, в които задоволява любопитството ни
с по-нежни водорасли и актинии.
Нашите загуби ни подмята — разкъсаната мрежа,
натрошеното кошче за омари, счупеното гребло,
принадлежности на чуждоземни мъртъвци. Морето има много гласове,
много богове и много гласове.
Солта му е по дивата роза,
мъглата е в елата.
Воят на морето
и морското скимтене са различни гласове,
често дочувани заедно: стонът в платната,
заплахата и ласката на вълната, която се разбива във вода,
далечният плисък в гранитните зъби,
предупредителните вопли на приближаващия нос
са все гласове на морето, и поклащаната шамандура със сирената,
с лице все към къщи, и чайката:
а под гнета на мълчаливата мъгла
биеща камбана
отмерва времето — не нашето, — люляно бавно
от мъртвото вълнение, време
по-старо от времето на хронометрите, по-старо
от времето на неспокойните угрижени жени,
които лежат будни и пресмятат бъдещето,
опитват се да разплетат, развият, разгадаят
и да съшият минало и бъдеще,
между полунощ и зазоряване, когато миналото е измама само,
бъдещето няма бъдеще, преди утринната вахта,
когато времето спира, а времето е безкрайно;
и мъртвото вълнение, което е и е било от самото начало,
бие
камбаната.
II
Кога ще дойде край на този плач безмълвен,
тихото вехнене на есенното цвете —
то с капещи листа на място все остава;
кога ще свършат от крушения гредите,
молитвата на кост сред плаж, неумолимата
молитва във мига на страшно възвещение?
Не — няма край, а само диря и допълване:
пак ново следване на дните, часовете,
безчувствени, те всяко чувство овладяват,
години на живот сред мъртвото, разбитото —
сред туй, което бе за най-надеждно взимано
и бе презряно по това съображение.
Следва последно допълнение — напълно
сломена гордост, гняв за вехнещи разцвети,
към нищо вяра — за безверие минаваща,
в лодка, която сред морето е пробита,
тихо долавяне на неопровержимия
звън на камбаната за сетно възвещение.
Къде ще свършат те, рибарите, погълнати
от сивата мъгла в тила на ветровете?
Без океани време как да си представим
и океанско дъно с лодки непокрито?
Или пък бъдеще, което не е уязвимо,
щом, както миналото, има направление?
Ние ги виждаме — източват лодки пълни,
пътуват, теглят, а на изток бреговете
тъмнеят — плитки, неразядени, корави;
на док сушат платна, изкарват си парите;
-и не за пътешествие незаплатимо,
и не за улов, който е отвъд сравнения.
И няма, няма край на този плач безмълвен,
и винаги увяхва вехнещото цвете,
и болката се движи, ала все остава,
морето плиска със останките, гредите,
и костите се молят на Смъртта си — Бога. И остава
само трудно, едва изречимата
молитва за единствено Благовещение.
С годините започва да ти се струва,
че миналото има други свойства, то престава да бъде просто поредица —
или дори развитие: развитието е измама, предубеждение,
окуражавано от плоски представи за еволюция,
което в обичайното съзнание става средство за отхвърляне на миналото.
Миговете на щастие — но не усещането за благополучие,
за сбъдване, реализация, сигурност или привързаност,
или дори не за един приятен обед, а внезапното просветление —
преживявали сме го, но смисълът ни е убягвал,
а проникването в смисъла възстановява преживяното
в друга форма, отвъд всякакъв смисъл,
който бихме приписали на щастието. Вече казах,
че опитът на миналото, възкресен чрез смисъла,
не е опит само на един живот,
а на много поколения — без да забравяме
нещо, което може би е твърде неизразимо:
погледът назад, отвъд свидетелствата
на писмената история, полупогледът назад
през рамо, към първичния ужас.
И ние започваме да разбираме, че миговете на страдание
(независимо дали се дължат на неразбиране,
на мечти в неправилна посока или на страхове не от каквото трябва)
са също така непрестанни,
с непрестанност, присъща на времето. Ние приемаме това по-лесно
за страданието на другите, почти преживяно и от нас,
почти съизстрадано, отколкото за нашето страдание.
Защото нашето собствено минало е покрито с потоците на деянията,
а мъките на другите са абсолютно преживяване —
неизхабено от последвалото постоянно покаяние.
Хората с усмивка отминават: мъката остава.
Времето-разрушител е времето-пазител,
като реката със своя товар от мъртви негри, крави, клетки за пилета,
горчивата ябълка и захапката в ябълката.
И зъбатата скала в неуморимите води,
вълни я обливат, мъгли я покриват;
в ясни есенни дни тя е просто паметник,
в плавателно време е винаги знак
за определяне на курса; но в тъмния сезон
или във внезапната ярост тя е това, което винаги е била.
~ 1 ~