Последния път не го бях забелязал, но една от причините появата на лейди Тилдра да изглежда толкова впечатляващо е, че когато вратите се отворят, виждаш само нея — входът е неосветен и освен нея все едно че влизаш в пустошта, каквато човек обикновено си представя, че е страната на мъртвите. (Страната на мъртвите обаче не е пустош — по-лошо е. Но все едно.)
— Милорд Талтош — заяви Тилдра. — Благодаря ви, че удостоихте дома ни. Господарят ви чака, Моля, влезте и се чувствайте добре дошъл.
Почувствах се добре дошъл, въпреки че по-циничната ми половина изшепна: „А бе, я…“
Прекрачих прага. Лейди Тилдра този път не предложи да ми вземе наметалото. Поведе ме през вестибюла с всичките му картини, нагоре по широкото виещо се стълбище и най-сетне — до библиотеката. Беше голяма и пълна с плюшени столове и дебели книги. Три от книгите, малко след входа, бяха масивни, отрупани със скъпоценни камъни изделия, вързани за пиедесталите си с вериги. Зачудих се, но реших да не питам. Щом влязох, Мороулан остави книгата, която държеше, стана и ме поздрави със сдържан поклон.
Отвори уста, може би за да подхвърли някоя иронична вежливост, като контрапункт на искрената такава на Тилдра, но преди да е успял, попитах:
— Кой е умрял?
Той си затвори устата, хвърли поглед на Лойош и кимна към стола до себе си. Седнах.
— Барит — каза Мороулан.
— О — казах аз.
Мороулан, изглежда, очакваше да добавя нещо, тъй че след кратката пауза рекох:
— Знаещ ли, предния път, когато го видях, не останах с впечатлението, че би могъл да…
— Не се шегувай с това, Влад.
— Добре де. Какво искаш да кажа? Не останах с впечатлението, че ти е бил приятел.
— Не беше.
— Е?
Лейди Тилдра се появи с освежително — бяло вино, което сигурно щеше да е прекалено сладко, ако не го поднесе с лед. Отначало отпих от учтивост, но открих, че ми харесва. Исолата се плъзна по пода и излезе. Нямаше маса, на която да оставя бокала, но столът беше с широки плоски облегалки. Удобно. Повторих:
— Е?
— На второ място — каза Мороулан, — той беше важна особа. А на първо място…
— Беше дракон — заключих. — Да, знам.
Мороулан кимна. Отпих пак от виното. Усещането за студено донякъде убива усещането за сладост. Бас слагам, че не сте мислили за това.
— Та какво се е случило с горкия кучи син?
Мороулан понечи да отговори, но спря и каза само:
— Не е важно.
— Добре. Във всеки случай за мен поне не е важно — съгласих се. Бях срещнал Барит, или по-точно сянката му, по Пътеките на мъртвите. Беше проявил моментална неприязън към Мороулан само защото той бе проявил лошия вкус да пътува с мен, което би трябвало да ви даде представа как се спогодихме двамата с Барит. Продължих: — Допускам, че не ме покани, за да изразя съболезнованията си.
— Прав си.
— Тогава?
Той извърна глава и ме изгледа въпросително.
— Какво беше онова, дето ми даде, Влад?
Засмях се.
— Това ли било? За това ли е цялата работа?
— Всъщност не. Просто съм любопитен.
— Ами остани си любопитен.
Всъщност го бях инжектирал с кръвта на една богиня по причини твърде сложни, за да ги обяснявам сега, а тогава изобщо не бях в състояние да обяснявам каквото и да било.
— Както желаеш. Та както казах вече, Барит умря. И докато влизах във владение на вещите му…
— Какво? Вече? Не вярвам вече да са го отвели до Портата на смъртта.
— И?
— Ами, струва ми се доста бързо за дълголетната ви порода.
— Има си причини.
— Просто пращиш от информация, нали?
— Ако започна да ти обяснявам неща, засягащи вътрешната политика на дома Дракон, само ще те отегча. А после ще трябва да те убия затова, че ги знаеш. Тъй че предпочитам да не ти създавам неприятности с такава информация.
— Добра идея.
Лойош помръдна на рамото ми, явно притеснен.
— Та както казах, докато влизах във владение на вещите му, се натъкнах на някои неща.
Замълча. Изчаках. След малко продължи:
— Оказа се, че е притежавал голяма колекция от моргантски оръжия. Голяма колекция. Стотици.
Едва се сдържах да не потръпна.
— Предполагам, че причината да ги има също не е моя работа.
— Точно така. А и бездруго не я знам.
— Добре. И какво за тези оръжия?
— Вчера отделих много време да ги проуча. Проявявам интерес към подобни изделия.
— Подхожда ти.
Той присви очи за миг, след което реши да се направи, че не ме е чул.
— Такива оръжия представляват власт. Някои ламтят за власт, други се чувстват заплашени от тези, които ламтят за власт.
— Ти от кои си?
— От първите.
— Знаех си го. Не очаквах да го признаеш обаче.