— Защо не?
Нямаше какво да отговоря на това.
— Продължавай. Кой е врагът?
— Далновиден си.
— Да де. Но личния ми лекар каза, че било лечимо.
„Иска да каже, че ти сече пипето, шефе“.
„Знам, Лойош“.
— Да — кимна Мороулан. — Убеден съм, че най-вероятно ще вляза в конфликт с някого заради притежанието на тези оръжия.
— Кой може да е той?
— Не знам. Има няколко възможности. Най-вероятната е… но все едно.
— Много полезно сведение.
— За това, което искам от теб, не е необходимо да го знаеш.
— Пусти късмет. Е, и какво искаш от мен?
— Искам да уредиш откраднатите оръжия да бъдат проследени.
— Някои от оръжията са откраднати?
— Все още не.
— Разбирам. Много ли си сигурен?
— Умерено.
— Защо?
— Това също не е важно. Ще ги пазя много грижливо, както и някои други. Този, който поиска да открадне едно или повече, ще трябва да наеме експертен крадец, а това означава джерег, а това означава…
— Че бих могъл да открия какво е станало. Разбирам.
„Шефе, това може да ти навлече големи неприятности“.
„Знам“.
Отпуснах се в стола и погледнах Мороулан. Той издържа погледа ми, без да мигне. След малко казах:
— Знаеш ли, Мороулан, в тези неща изобщо не ме бива. А и честно казано, дори да го открия, не вярвам, че ще мога да се насиля да ти го кажа. Работата си е джерегска, разбираш ли?
— Мисля, че да. — Намръщи се замислено. — От друга страна, ако разбирам добре как действате вие, в смисъл — джерег, този, който извърши обира, едва ли ще е нещо повече от инструмент, нает от някой друг, прав ли съм?
— Да — отвърнах, не особено доволен от посоката на разговора.
— Ами тогава, не би ли могъл да разбереш…
— Може би — признах.
— Какво ще струва?
— Пари. Много пари.
— Пари имам.
— Все пак трябва да помисля. Това би ме поставило в ситуация, за която не съм убеден, че ми харесва.
— Разбирам. Но все пак го обмисли. Мога да ти предложа…
— Не ми казвай. Предпочитам да не съм съблазнен. Ще ти кажа, като реша.
Събеседникът ми кимна и повече не настоя, което му донесе няколко червени точки.
— Има и друг въпрос.
Премълчах горчивата ирония и изчаках.
— Обстоятелствата около смъртта на Барит…
— Които не са моя работа.
— … наред с всичко останало ме накараха да осъзная колко уязвим е Черен замък.
— Моля?
— Обстоятелствата около…
— Това го чух. Просто не го разбрах. Как може един реещ се на половин миля над земята замък да бъде уязвим? Освен ако не падне, разбира се.
— Това едва ли е възможно.
— Радвам се да го чуя. Което ми напомня нещо. Защо тъпанчетата ми не пукат, когато се телепортирам тук горе?
Той ме погледна самодоволно, но не ми обясни.
— Очевидно в замъка може да проникне всеки, който може да телепортира и да се скрие от стражите.
— И не си взел никакви по-сериозни мерки?
— Мерки има, но не са достатъчни. Струва ми се, че би могъл да ми помогнеш, като ми кажеш с какво и къде да ги подобря.
Помислих малко и реших, че знам как точно да се справя с това.
— Да, това мога да го направя.
Помислих дали да не попитам за заплащането, но съобразих, че ще е по-изгодно да свърша работата си добре и да го оставя да прояви щедростта си.
Той се намръщи за миг и сякаш потъна в дълбок размисъл.
„Психическа връзка, шефе“.
„Знам, Лойош“.
„Ти си лъжец, шефе“.
„Е, добре“.
Някъде по това време в стаята влезе един Господар на дракони и се поклони на Мороулан. Беше нисък и доста набит за драгар, с къса светлокафява коса и светли очи; не ми направи впечатление на боец, но носеше меч, което говореше, че е на някаква служба.
Кой какво каза ли?
Мороулан:
— Фентор, това е баронет Владимир Талтош. Знам, че гориш от желание да работиш с източняци, но готов ли си да получаваш заповеди от един джерег?
Лойош: „Какво каза той?“
Аз:
— Кво?
Мороулан:
— Току-що наех лорд Талтош за консултант по сигурността. Това те поставя под негово подчинение, при определени обстоятелства.
Усетих как устата ми се отвори и затвори. Мороулан беше направил… какво? И кога точно го беше направил?
— Няма проблем, милорд — отвърна Фентор.
— Добре — каза Мороулан.
— Извинете — казах аз.
— Да?
— Ами, аз…
— Да?
— Все едно. За мен е удоволствие, Фентор.
— За мен също, милорд.
„Шефе, току-що те наеха“.
„Наеха? Да бе. По-скоро май ме мобилизираха“.
„Трябва да му кажеш никога да не използва властта си в служба на злото“.
„Непременно“.
Хрумна ми също така, че след като общо взето вече работех за него, ще ми е трудно да откажа да се опитам да се добера до информацията, която търсеше. Можех, разбира се, да извадя късмет и никой да не открадне някое от оръжията. Но нещо ме караше да се съмнявам.