Въпросното оръжие лежеше на пода, точно на средата между Алийра и просналата се Сетра Младшата. Наоколо се търкаляха парчета от големия меч, в който беше скрито. След падането на „калъфа“ приличаше на тъп черен къс меч. Никой не го докосваше.
— Можеше да благодариш поне — каза изведнъж Мороулан.
Алийра го изгледа.
— За какво?
— Че ти спасих живота, братовчедке. Мислиш ли, че щеше да се оправиш срещу Велико оръжие?
— Да. Освен това Коути щеше да й забие нож в гърба.
Мороулан погледна Коути, която се беше облегнала на стената, със скръстени ръце. Тя му се усмихна с трапчинките си и приклекна за реверанс. Бях изненадан, че Алийра е забелязала. Тя добави:
— А и Лойош също щеше да я нападне, мисля. Всъщност тя нямаше никакъв шанс. Ако не се беше намесил…
— Ако не се беше намесил — прекъснах я, — нямаше да открием Великото оръжие, което, както разбирам, е… как го нарече, Мороулан?
— Казва се Пътедир.
— Добро име — каза Алийра. — Ето, че най-после си намери пътя до мен.
— Към теб? — възкликна Мороулан.
Алийра пристъпи, наведе се и го вдигна, като премести меча на Кийрон в лявата си ръка.
— Да. До мен.
— Какво смяташ, че ще каже Сетра Младшата за това?
Алийра откачи ножницата, която носеше на гърба си, и я хвърли на пода до Сетра. После постави до нея меча на Кийрон.
— Ще каже, че имаме сделка.
— Знаеш ли, Влад — каза Мороулан. — Отдавна подозирам, че не си ми казал някои неща за Стената при Гробницата на Барит.
— Имаше неща, за които не исках да мисля — отвърнах. — За някои от тях все още не искам да мисля, а някои все още не си спомням ясно. Но ти ми каза да взема тоя меч — не ми каза, между другото, как точно да го направя и какво да направя, след като го взема — тъй че отидох и го взех. И… както казах, това е всичко, което помня.
— Това е всичко, което помниш, а?
— Паметта ми понякога ми върти номера, Мороулан. Само преди два дни изведнъж си спомних няколко нещица за разходката ни до Портата на смъртта, които бях забравил. Може би някой ден ще си спомня повече.
— И очакваш да ти повярвам?
— Длъжен си да ми повярваш; все пак си в къщата ми. Следващия път като дойда в Черен замък, можеш да ме наричаш лъжец, колкото си щеш. — Устните му се кривнаха. Добавих: — И след всичко, което ти знаеше, а не ми каза, нямаш право да ми се караш, че не ти казвам всичко.
— Хм. По този пункт може и да се съглася. Ще трябва да помисля.
— Помисли. Междувременно защо не си съберете нещата, включително и онова там — посочих към Сетра Младшата — и да ме оставите на мира. Сигурен съм, че тя иска да си планира нашествието в Изтока, а Алийра иска да си поиграе с новата си играчка, а ти, ами, ти може би искаш да почнеш нова война, или нещо такова.
— Влад…
— Все едно, Мороулан. Просто искам да си почина.
— Ще пратим някой да почисти тази бъркотия.
— Не, ще се оправя сам. Ще ти се обадя… някой ден.
Той кимна.
Вдигнаха Сетра и тръгнаха към вратата, Алийра носеше Пътедир. Мороулан спря да каже нещо, но само сви рамене и излезе. Какво са направили след това нито знам, нито ме интересува: със Стената при Гробницата на Барит най-после бях приключил, освен с финалния разказ. И за цената на една счупена маса и два потрошени стола реших, че сделката си е добра.
Седнах в любимия си стол и понеже другите бяха счупени, Коути седна в скута ми. Отпуснах назад глава и притворих очи.
— Това драконите го наричат „преговаряне“.
— Мм. Сега какво?
— Както казах, утре ще почистя. После ще трябва да оставя всичко това зад себе си, с една последна среща с една стара метална кутия, а после… кой ден е днес?
— Земеделник.
— Точно така. При Валабар няма е много пълно. Мисълта за всичките тези месеци с гадна храна ме кара да искам нещо добро, а съм в такова настроение, че предпочитам да накарам някой друг да я сготви, да ми я поднесе и да измие чиниите.
— Аз черпя — каза тя.
— Не, аз. Свършвам работа и ми плащат.
— Добре. Кога ще говориш на онази кутия? — Тя отпусна глава на рамото ми. Косата й миришеше на сандалово дърво и беше много мека.
— Скоро. Но не веднага.
Лойош долетя и кацна на рамото ми, Не исках да помръдна дори, но щеше да е добре да приключа с цялата работа. Отворих очи и погледнах руините из стаята, помислих си за дните в армията и погалих Коути по косата.
Ако оцеляването може да се смята за победа, бях далече напред в играта.