Сакагава седеше в щурманската кабина, вдигнал крака върху малко шкафче и разглеждаше корабния дневник.
— Виждам, че си го намерил — каза Стеен.
— В едно от отворените куфарчета. — Той се върна на първите страници и зачете: — „Дивайн стар“, седемстотин фута, пуснат на вода на 16 март 1988 г. Експлоатиран и притежаван от Сушимо Стиймшип Кампъни, Лимитед. Пристанище на домуване Кобе. По време на този курс той превозва седем хиляди двеста осемдесет и осем нови автомобила „Мурмото“ до Лос Анджелис.
— Някакви следи, които да сочат причината, поради която екипажът го е напуснал? — попита Стеен.
Сакагава поклати озадачено глава.
— Не се споменава нищо за бедствие, чума или бунт. Няма съобщение и за тайфуна. Последната записка в дневника е малко странна.
— Прочети я.
На Сакагава му трябваха няколко секунди, за да се увери, че английският му превод на японските йероглифи е горе-долу правилен.
— Всичко, което мога да схвана от нея, е: „Времето се влошава. Вълнението се усилва. Екипажът страда от непозната болест. Всички повръщат, включително капитанът. Подозренията са за хранително отравяне. Нашият пътник, мистър Ямада, високопоставен директор на фирма, по време на истеричен пристъп поиска от нас да напуснем и потопим кораба. Капитанът смята, че мистър Ямада е получил нервна криза и нареди да го поставят под арест в каютата му“.
Стеен погледна надолу към Сакагава с безизразно лице.
— Това е всичко?
— Последната записка — каза Сакагава. — Няма друга.
— Коя е датата?
— Първи октомври.
— Това е преди два дена.
Сакагава кимна разсеяно.
— Те трябва да са избягали от кораба малко след това. Повече от странно е, че не са взели дневника със себе си.
Бавно, без да бърза, Стеен влезе в свързочното помещение. Умът му се напрягаше да разбере смисъла на последната записка в дневника. Внезапно се спря и протегна ръка, за да се подпре на рамката на вратата. Стаята се завъртя пред очите му. Прилоша му. В гърлото му се покачи жлъчен сок, който той с усилие преглътна надолу. След малко пристъпът изчезна така бързо, както бе дошъл.
Той отиде с неравномерна стъпка до радиото и извика „Нарвик“.
— Първи офицер Стеен вика капитан Корволд. Край.
— Да, Оскар — отговори Корволд. — Продължавай.
— Не си губете времето да търсите лодките. От дневника на „Дивайн стар“ може да се предположи, че екипажът е напуснал кораба преди тайфунът да ги връхлети с пълна сила. Те са заминали преди близо два дни. Досега ветровете може да са ги закарали на двеста километра оттук.
— При условие, че са оцелели.
— Което е малко вероятно.
— Добре, Оскар. Съгласен съм. Безполезно е да ги търсим. Сторихме всичко, което се очакваше от нас. Известих за бедствието американските морски спасителни екипи в Мидуей и Хаваи, както и всички съдове в района. Веднага щом достигнете скоростта, при която корабът се подчинява на руля, ние ще подновим курса си към Сан Франциско.
— Разбрано — отвърна Стеен. — Отивам в машинното, за да видя докъде е стигнал Андерсон.
Стеен едва бе свършил съобщението си, когато корабният телефон иззвъня.
— Тук е мостикът.
— Мистър Стеен — каза един отпаднал глас.
— Да, какво има?
— На телефона е матрос Арне Мидгаард, сър. Можете ли да слезете веднага на товарна палуба С? Мисля, че открих нещо.
Гласът на Мидгаард секна внезапно и Стеен дочу шум от повръщане.
— Мидгаард, лошо ли ти е?
— Моля, побързайте, сър.
Връзката се прекъсна.
Стеен извика на Сакагава:
— Кой бутон да натисна за машинното?
Никой не отговори. Стеен се върна в щурманската кабина. Сакагава седеше вътре блед като платно и дишаше учестено. Той вдигна поглед и заговори, като мъчително си поемаше дъх за всяка дума.
— Четвъртият бутон… звъни в машинното.
— Какво ти е? — попита с тревога Стеен.
— Не знам. Чувствам се… ужасно… повърнах два пъти.
— Дръж се — рязко каза Стеен. — Ще събера другите и се махаме от този кораб на смъртта.
Той сграбчи телефона и позвъни в машинното. Никой не отговори. Обля го вълна от страх. Страх от някаква неизвестна сила, което ги поразяваше. Той си представи как целият кораб е изпълнен с дъх на смърт.