Доктор Раул Салазар, морският геолог на експедицията от Мексиканския университет, бе вече на мястото си и нагласяше сонарното устройство за изследване на морското дъно.
— Готови сме и чакаме вас — каза Салазар.
С неизчерпаемата си енергия той приличаше на едно малко динамо. Огромни черни коси покриваха главата му, движенията му бяха чевръсти, черните му очи се стрелкаха насам-натам постоянно, без да се спират върху човек или предмет за повече от две секунди. Планкет го харесваше. Салазар бе от онзи тип хора, които събираха данните си, без да се суетят. Той взимаше правилни решения, без да забулва фактите, и бе свикнал да ръководи дълбоководните изследвания по-скоро с деловитостта на бизнесмен, отколкото с академичността на университетски учен.
Планкет хвърли поглед към празната седалка в дясната част на сферата.
— Смятах, че Стейси е на борда.
— Да, тук е — отвърна Салазар, без да извръща глава от пулта си. — Тя е в сферата с камерите и извършва последна проверка на видеосистемите.
Планкет се наведе над тунела, който водеше към сферата със снимачното оборудване и се улови, че зяпа в чифт крака, обути в топли чорапи.
— Готови сме за спускане — каза той.
Оттам долетя женски глас, придружен от глухо ехо:
— Свършвам след секунда.
Планкет изпружи нозе под таблото си за управление и тъкмо се отпускаше върху ниската си, полегнала назад седалка, когато, извивайки тяло, Стейси Фокс се придвижи обратно към сферата за управление. Лицето й бе поруменяло от работата й в почти вертикално положение с главата надолу.
Стейси не бе от тези, които хората биха нарекли вълнуващо привлекателни, но бе хубава. Дългата й права руса коса падаше от двете страни на лицето й и тя често тръсваше глава, за да я прибере назад. Тя бе стройна, с широки за жена рамене. За гърдите й екипажът можеше само да гадае. Никой не беше ги виждал, разбира се, а тя винаги носеше широки, свободно падащи по тялото пуловери. Но от време на време, когато се прозяваше или протягаше, очертанията говореха за стегнатост и твърдост.
Тя изглеждаше по-млада от своите тридесет и четири години. Веждите й бяха гъсти, очите широко разделени, а ирисът им бе обагрен в нежно бледозелено. Устните над издаващата решителност брадичка с охота се разтягаха в искряща усмивка от равномерно подредени зъби, която почти не слизаше от устата й.
Стейси някога бе момиче с кехлибарен тен от слънцето по калифорнийските плажове, което специализираше художествена фотография в института „Шонард“ в Лос Анджелис. След дипломирането си тя обиколи света, като снимаше морска флора и фауна, които никога преди това не бяха запечатвани на лента. Два пъти омъжвана и два пъти развеждана, с дъщеря, която живееше при сестра й, присъствието й на борда на „Олд Герт“, за да фотографира дълбините на океана, бе в действителност прикритие на една по-отговорна мисия.
Веднага щом тя се настани на седалката си в дясната част на сферата, Планкет даде сигнал, че всичко е наред. Кранистът плъзна подводния апарат надолу по една наклонена рампа през отворената кърма на кораба и леко го спусна в морето.
Бурните води бяха утихнали, но вълните, които минаваха покрай кораба, все още се издигаха на метър-два височина. Кранистът подбра умело момента за спускане на подводница, така че „Олд Герт“ докосна гребена на вълната и се спусна в падината след нея, където бе освободена, за да се издига и пада в съвършен синхрон с вълните. Носещите въжета бяха откачени чрез команда от компютъра, след което няколко водолази направиха последен външен оглед на апарата.
Няколко минути по-късно диспечерът на повърхността, един веселяк шотландец на име Джими Нокс, докладва на Планкет, че подводният апарат е готов за спускане под вода. Баластните резервоари бяха напълнени с вода и „Олд Герт“ бързо се скри под искрящата повърхност на морето и започна своето пътуване към дъното.
Въпреки че „Олд Герт“ бе най-новата подводница, слязла от чертожната маса, тя все още се спускаше чрез старата изпитана и доказана система с напълване на баластните резервоари с морска вода. За да се издигне към повърхността, трябваше да се изхвърлят няколко метални тежести с различен размер, за да може да се увеличи подемната сила, тъй като съществуващата помпена техника не можеше да преодолее противодействащото налягане в големите дълбочини.