На Стейси дългото падане през огромната водна пустош й изглеждаше като хипнотичен транс. Един по един избледняваха цветовете на дъгата от отразената във водната повърхност слънчева светлина, за да изчезнат накрая в пълен мрак.
Ако не се брояха отделните им командни пултове, монтирани по вътрешния диаметър на сферата, стената пред тях бе свободна и им осигуряваше панорамен изглед от сто и осемдесет градуса. Прозрачният полимер с тънките нишки титаний вплетени в него, предлагаше изображение, което по своята разделителна способност бе равно на телевизионен приемник с голям екран.
Салазар не обръщаше внимание на черното пространство, нито го интересуваха луминесцентните риби, които от време на време преминаваха отвън. Него повече го занимаваше това, което те щяха да открият на дъното. Планкет следеше дълбочината и животоподдържащите прибори, като наблюдаваше внимателно за неизправности, тъй като с всеки изминал момент налягането се увеличаваше, а температурата спадаше.
„Инвизибъл“ не носеше резервен подводен апарат в случай на авария. Ако се случеше неочаквано бедствие и те по някакъв начин се заклещеха в скалите на дъното или оборудването им се повредеше, правейки по този начин невъзможно връщането на „Олд Герт“ на повърхността, те можеха да освободят сферата за управление и да я оставят да изплава до повърхността като един огромен мехур. Но това бе сложна система, която никога не бе изпитвана при условия на високо налягане. Някоя неизправност тук и там и надеждата им за спасение щеше да отлети, обричайки ги на сигурна смърт чрез задушаване в гроб, изгубен нейде дълбоко във вечния мрак на бездната.
Покрай сферата се плъзна една змиевидна риба. Тялото й хвърляше отблясъци светлина, които просветваха като фаровете на поток коли, виещи се по серия от завои. Зъбите бяха невероятно дълги в сравнение с главата и бяха извити като на китайски дракон. Омагьосана от вътрешната светлина на подводницата, тя заплува безстрашно нагоре до командната сфера и хвърли поглед вътре със страховитото си око. Стейси насочи батареята си от фотоапарати и камери и я хвана в седем обектива, преди тя да изчезне.
— Можеш ли да си представиш как ще изглежда това нещо, ако е дълго двадесет фута? — прошепна тя със страхопочитание.
— За щастие черните дракони живеят в дълбините — каза Планкет. — Голямото налягане долу не им позволява да растат повече от няколко сантиметра.
Стейси включи външните светлини и мракът изведнъж се превърна в зеленикава мъгла. Бездната бе пуста. Не се виждаше никакъв признак на живот. Черният дракон си бе отишъл. Тя изключи светлините, за да пести акумулаторите.
Вътре в сферата влажността се повиши. През дебелите стени започна да се просмуква студ и ставаше все по-хладно. Стейси забеляза как кожата по ръцете й настръхна. Тя вдигна поглед, обви с ръце раменете си и потрепери.
Планкет схвана намека и включи едно малко нагревателно устройство, което едва-едва възпираше студа.
Двата часа, които им бяха нужни, за да стигнат до дъното, щяха да минат бавно и отегчително, ако те не бяха така погълнати от работа по местата си. Планкет се бе настанил в удобно положение и наблюдаваше монитора на сонарното устройство и ехолота. Той също така следеше осторожно и индикаторите за захранването и нивото на кислорода. Салазар чертаеше мрежата, по която щяха да изследват дъното, а Стейси се опитваше да изненада обитателите на дълбините, за да ги хване на кадър.
За музикален фон Планкет предпочиташе мелодиите на Йохан Щраус, но Стейси настоя да пусне своята „ню ейдж“ музика в касетофона, като твърдеше, че тя успокоява и не е така напрегната. Салазар я нарече музика на „водопадите“, но се примири.
Гласът на Джими Нокс от „Инвизибъл“ прозвуча като безплътен глас на призрак, тъй като се филтрираше през подводния акустичен телефон.
— Дъно след десет минути — съобщи той. — Пристигате малко по-рано от очакваното.
— Точно така — отвърна Планкет. — Виждам го на сонара.
Салазар и Стейси спряха работа и се извърнаха, за да погледнат екрана на сонара. Изображението бе обработено и увеличено от компютъра и показваше морското дъно в триизмерни очертания. Погледът на Планкет се стрелкаше от екрана към водата и обратно. Той вярваше и на сонара, и на компютъра, но не повече отколкото на собственото си зрение.
— Бъдете бдителни — предупреди ги Нокс. — Спускате се покрай стените на един каньон.
— Виждам го — отвърна Планкет. — Скалите продължават надолу и стигат до широка падина.