Корволд, който стоеше на открито върху крилото на мостика, не видя настъпилия ад. Очите и мозъкът му нямаха време да го възприемат. Той бе овъглен за хилядна от секундата от топлинното излъчване на огненото кълбо.
Целият му кораб бе повдигнат от водата и стоварен отново в нея, сякаш бе ударен с огромен парен чук. Върху разбитите палуби на „Нарвик“ започна да се излива дъжд от стопени стоманени части и прах от „Дивайн стар“. От разкъсания му трюм избухна пожар и пламъци погълнаха потрошения съд. Последваха експлозии дълбоко вътре в него. Контейнерите върху товарната му палуба се разхвърчаха като листа от порив на ураган.
Нямаше време за дрезгави викове на болка и страдание. Всеки, който бе заварен на палубата, пламна като клечка кибрит, изпращя и изчезна. Целият кораб се превърна в мигновена погребална клада за своите двеста и петдесет пътници и екипаж.
„Нарвик“ започна да се накланя, като потъваше бързо. Пет минути след експлозията той се преобърна. Не след дълго се виждаше само малка част от дъното му, след което то се плъзна под бушуващите води и изчезна в дълбините.
Всичко приключи така внезапно, както внезапно се бе изпарил и „Дивайн стар“. Огромният облак с форма на цветно зеле, който се бе образувал над огненото кълбо, бавно се разнесе и се скри в облачната покривка. Беснеещите водни маси се успокоиха и повърхността стана гладка, с надигащи се тук-там вълни.
На дванайсет километра от мястото на експлозията „Инвизибъл“ все още плаваше. Невероятната мощ на ударната вълна още не бе започнала да намалява, когато тя стигна до кораба и го смачка като кутийка. Надстройката му бе изтърбушена и отнесена и отдолу зейнаха вътрешните преградни стени. Коминът му бе изтръгнат от основите си и запокитен във водовъртежа на кипящите вълни, докато мостикът изчезна в страшен вихър от стомана и плът.
Мачтите му се огънаха и изкривиха, големият кран, който се използваше за изваждане на „Олд Герт“ от водата, бе усукан и хвърлен на една страна, металните плочи на корпуса се разкъсаха и извиха навътре между шпангоута и надлъжните греди. Подобно на „Нарвик“, „Инвизибъл“ бе смазан и превърнат в безформена маса, която бе почти невъзможно да се разпознае.
Боята по страните му се напука и почерня от огнения вихър. От разбития ляв борд се виеше стълбче черен мазен дим, който се разстилаше над водата около корпуса като горещо покривало. Топлината изгаряше всеки, който бе на открито. Останалите под палубата получиха тежки наранявания от удари и летящи отломки.
Джими Нокс се удари в една твърда стоманена преградна стена, след което падна назад, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш бе във вакуум. Той се просна по гръб, разпери ръце и крака и втренчи зашеметен поглед в една дупка, която като по чудо се появи в тавана.
Той полежа там, докато чакаше шокът да отмине, като се мъчеше да съсредоточи мислите си, за да разбере състоянието си. Той се чудеше замаян какво се бе случило със света около него. Започна бавно да разглежда помещението и видя силно повреденото електронно оборудване, което приличаше на робот с извадени вътрешности. Ноздрите му подушиха дима от пожара и той почувства как го обзема истеричния страх на дете, загубило родителите си в тълпата.
Той погледна през цепнатината нагоре към помещенията на мостика и щурманската кабина. Те бяха изтърбушени и от тях беше останал само измъченият скелет от деформирани греди. Рулевата кабина бе цялата в тлеещи руини. Тя се бе превърнала в гробница на изгорените и премазани мъже, чиято кръв капеше в помещенията отдолу.
Нокс се претърколи на една страна и започна да стене във внезапна агония, причинена от три счупени ребра, изкълчен глезен и безброй рани. Бавно и внимателно той се избута до седящо положение. Посегна нагоре и нагласи очилата си учуден, че бяха останали закачени на носа му по време на необяснимото опустошително бедствие.
Постепенно тъмната завеса на шока се разнесе и първата му мисъл бе за „Олд Герт“. Точно както в кошмар той виждаше подводницата повредена и загубила връзка с повърхността, потънала нейде в черния мрак на бездната.
Със замаяна глава той запълзя на ръце и крака по палубата, мъчейки се да потисне болката. Най-сетне успя да се пресегне нагоре и да сграбчи слушалката на подводния телефон.
— Герт? — изкрещя той със страх. — Чуваш ли ме?
Изчака няколко секунди, но нямаше никакъв отговор. Той тихо изруга под носа си.
— Дяволите да те вземат, Планкет! Обади се, копеле такова!