— Как сме с кислорода? — попита Стейси.
— Главната захранваща линия бе прекъсната, когато отсекът имплодира — отвърна Планкет, — но аварийните ни контейнери в командната сфера и пречиствателното устройство с литиев хидроокис, което преработва издишания от нас въглероден двуокис, трябва да ни осигурят кислород за дишане в продължение на десет-дванадесет часа.
Салазар поклати глава и сви рамене в примирение.
— Дори всички хора по земята да отправеха молитва за нас, ние няма да можем да се спасим навреме. Ще са необходими най-малко седемдесет и два часа, докато докарат нов подводен апарат и го спуснат при нас. Дори и тогава ще е съмнително дали ще могат да ни извлекат до повърхността.
Стейси погледна Планкет в очите за някаква малка искрица надежда, но не откри нищо. Изражението на лицето му бе сдържано и далечно. Тя остана с впечатление, че той е опечален по-скоро от загубата на ценната си подводница, отколкото от изгледа да умре. Той усети погледа й и се върна към действителността.
— Раул е прав — каза стегнато той. — Колкото и да не ми се иска, принуден съм да призная, че трябва да се случи някакво чудо, за да видим отново слънцето.
— Но „Инвизибъл“… — каза Стейси. — Те ще сторят всичко на този свят, за да стигнат до нас.
Планкет поклати глава.
— Горе е станала някаква трагедия. Последният шум, който чухме, бе от кораб, който се разпадаше по пътя си към дъното.
— Но горе се виждаха още два други кораба, когато напуснахме повърхността — възрази Стейси. — Може да е бил някой от тях.
— Няма никакво значение — каза уморено Планкет. — Пътят нагоре е отрязан. Освен това имаме и нов неприятел — времето, който не можем да победим.
Дълбоко отчаяние се възцари в командната сфера. Всяка надежда за спасение бе в кръга на фантазията. Единственото нещо, което бе сигурно, бе, че една бъдеща спасителна мисия щеше да открие „Олд Герт“ и техните тела дълго след като те вече бяха мъртви.
6
Дейл Никълс, специален помощник на президента, пуфтеше с лулата си и надзърна над старомодните си очила за четене, когато Реймънд Джордън влезе в офиса му.
Джордън докара нещо като усмивка на лицето си, въпреки гъстия тютюнев дим, от чийто тежък и сладък мирис му прилошаваше, и който бе увиснал в офиса като смог под инверсионен слой.
— Добър ден, Дейл.
— Още ли вали? — попита Никълс.
— Не, само ръми малко.
Джордън забеляза, че Никълс е под напрежение. „Защитникът на президентското царство“ бе човек с голям опит и самообладание, но сега гъстата му тъмнокестенява коса приличаше на житна нива след буря, очите му шареха насам-натам по-често от обикновеното, а лицето му бе напрегнато и набраздено от бръчки, които Джордън никога не бе виждал преди.
— Президентът и вицепрезидентът чакат — каза бързо Никълс. — Те изгарят от нетърпение да чуят последното развитие на нещата по отношение на тихоокеанския взрив.
— Нося най-новата сводка — успокои го Джордън.
Въпреки че бе един от петимата най-влиятелни мъже в официален Вашингтон, Джордън не бе известен на широката общественост. Не го познаваха и повечето от чиновниците и политиците. Като директор на централното разузнаване Джордън оглавяваше Националната служба за сигурност и докладваше директно на президента.
Той живееше в призрачния свят на шпионажа и разузнаването и много малко бяха външните лица, които знаеха от какви бедствия и трагедии той и неговите агенти бяха успели да спасят американския народ.
Джордън не правеше впечатление на страничните наблюдатели като човек с блестящ интелект, който притежава фотографическа памет и свободно говори на седем езика. Той изглеждаше съвсем обикновен, също както служителите в неговото ведомство. Среден на ръст, той наближаваше шестдесетте и в косата му имаше сребърни нишки. Лицето му излъчваше здраве, а тъмнозелените му очи грееха с топла светлина. Имаше набито здраво тяло с леко коремче. Предан съпруг, с тридесет и седем години семеен стаж зад гърба си, той и съпругата му имаха две дъщери близначки, които и двете следваха морска биология.
Президентът и вицепрезидентът разговаряха тихо помежду си, когато Никълс въведе Джордън в Овалния кабинет. Те се обърнаха мигновено и погледнаха към Джордън. Той забеляза, че и те бяха под напрежение както специалния помощник на президента.
— Благодаря ти, че дойде, Рей — каза президентът без излишен показ на емоции и нервно направи знак към едно зелено канапе под портрета на Андрю Джаксън. — Седни, моля те, и ни разкажи какво, по дяволите, става там в Тихия океан.