В очите на Цубой нямаше и следа от блъф. Президентът си даваше напълно сметка, че колите, скрити в гъсто населени градове и готовите на самоубийство безумци, които чакаха сигнал да взривят бомбите, правеха заплахата още по-ужасна.
— Вашите искания, които представляват чисто изнудване, не оставят кой знае каква възможност за преговори.
— Никаква — отговори Цубой с тон, който отхвърляше всякакви по-нататъшни разисквания.
— Аз не съм чудотворец, за да накарам само с едно щракване на пръстите политическата опозиция да ми съдейства — каза президентът, като се преструваше, че търпението му се е изчерпило. — Много добре знаете, че не мога да заповядвам на Конгреса. Сенатор Диас и мис Смит имат огромно влияние в двете Камари, а те вече са започнали да настройват своите колеги законодатели срещу вас.
Цубой сви рамене с безразличие.
— Напълно ясно ми е, че колелата на вашата правителствена машина се въртят в блато от емоции, господин президент. И че народните избраници гласуват според партийните директиви, без оглед на това, кое е добро за нацията. Но бързо ще ги убедите да приемат неизбежното, след като им съобщите, че докато двамата с вас говорим, по улиците на Вашингтон обикалят две коли бомби.
Това беше грешка. Топката отново се върна в ръцете на президента. Той положи неимоверно усилие да остане спокоен и да потисне гнева си.
— Ще ми трябва време.
— Давам ви срок до три часа днес следобед ваше време, за да се появите по националната телевизия с вашите съветници и лидерите на Сената, застанали зад вас в знак на подкрепа, за да огласите новите споразумения за сътрудничество между Япония и Съединените щати.
— Искате твърде много.
— Това трябва да стане — каза Цубой. — И още нещо, господин президент. На всеки опит за нападение на остров Сосеки ще бъде отговорено с колите бомби. Ясен ли съм?
— Като кристал.
— В такъв случай, довиждане. Очаквам с нетърпение да ви наблюдавам по телевизията днес следобед.
Образът на Цубой бързо избледня и изчезна.
Президентът погледна към часовника, който висеше на една от стените. Девет часът. Оставаха само шест часа. Толкова, колкото предвиждаше Джордън, че ще бъдат необходими на Пит да взриви старата атомна бомба и да предизвика подводно земетресение и цунами.
— О, боже — промълви той в празната зала. — Какво ще стане, ако не успеем?
69
„Големият Бен“ се движеше през необятната водна шир с петнадесет километра в час, почти светкавична скорост за огромна машина, която пътува под водата през тинята, покриваща дъното. Зад него се стелеше гигантски облак от фина утайка, който набъбваше в зиналата паст на тъмата преди да се разсее и бавно да се слегне обратно на дъното.
Пит разглеждаше внимателно проекционния екран, свързан към лазерно-сонарно устройство, което „опипваше“ морското дъно пред съда и го превръщаше в триизмерно изображение. Подводната пустиня не криеше почти никакви изненади и като се изключи отклонението, което направи, за да заобиколи една тясна, но дълбока пукнатина, той напредваше бързо.
Точно четиридесет и седем минути след като откачи парашутите и приведе „Големият Бен“ в движение, в далечината се появиха резките очертания на B-29 и започнаха да растат, докато изпълниха целия монитор. Координатите от сателита „Пирамидър“, програмирани в навигационния компютър на СДГП, го бяха отвели право до целта.
Пит вече се намираше достатъчно близо, за да съзре останките на разбития самолет, които бавно се откроиха в най-отдалечения край на пространството, осветено от външните прожектори. Той намали скоростта на „Големият Бен“ и обиколи мрачните останки. Самолетът приличаше на детска играчка, хвърлена на дъното на някоя дълбока локва в задния двор. Пит го гледаше в захлас, подобен на онзи, който изпитват водолазите, когато за първи път приближат някой направен от човешка ръка предмет, озовал се на морското дъно. Да бъдеш първият, който вижда или докосва потънал автомобил, изчезнал самолет или останките на кораб, считан за навеки загубен, е страховито, но и до известна степен тъжно преживяване, което могат да изпитат единствено онези, разхождали се някога храбро из обитавана от духове къща след полунощ.
„Демоните на Денингс“ беше затънал на малко повече от метър в тинята. Единият му двигател липсваше, а дясното му крило беше извито назад и нагоре като уродлива ръка, протегната към повърхността. Перките на останалите три витлови двигателя се бяха извили назад при сблъсъка с водата и приличаха на клюмналите венчелистчета на вехнещо цвете.