Гибелта на центъра „Дракон“ беше неизбежна.
Цубой, Йошишу и хората им все още се намираха в центъра за управление на отбранителните съоръжения и следяха повредения „С-5 Галакси“, който беше поел курс на юг.
— Две ракетни попадения, а все още лети — удивено произнесе Йошишу.
— Може да се разбие… — Цубой внезапно млъкна, като по-скоро усети, отколкото чу далечния тътен от експлозията на „Майчино дихание“. — Чухте ли това? — попита той.
— Да, много тихо, като звук от гръмотевица в далечината — каза Кояма, без да сваля поглед от екрана на радара. — Сигурно има гръмотевична буря и звуците отекват надолу по вентилационните шахти.
— Ти също ли го почувства?
— Усещам леко люлеене — отвърна Йошишу.
Куроджима сви рамене с безразличие. Разместванията на земните пластове не са нещо непознато за японците. Всяка година на главните острови се регистрират повече от хиляда сеизмични труса. Не минава седмица без жителите на Япония да усетят как земята трепери под краката им.
— Земен трус. Намираме се в близост до сеизмично активна зона. Постоянно ги усещаме. Няма защо да се тревожите. Островът представлява масивна скала, а центърът „Дракон“ е проектиран да издържа на земетресения.
Предметите в стаята, които не бяха закрепени неподвижно, започнаха леко да потракват, когато отслабващата енергия от взрива на бомбата премина през центъра. Последва я ударната вълна от разместването на пукнатината под океанското дъно, която се стовари върху острова като гигантски таран. Целият център „Дракон“ сякаш се разтресе и започна да се клати във всички посоки. По лицата на всички се изписа изненада, която отстъпи място на тревога, а после тревогата прерасна в страх.
— Това е силно — каза притеснено Цубой.
— Никога не сме усещали земетресение с такава сила — уплашено промълви Куроджима, като притисна гръб към стената и разпери ръце, за да запази равновесие.
Йошишу беше застинал неподвижно, сякаш разгневен от това, което ставаше.
— Трябва да ме измъкнете оттук — настоятелно заяви той.
— Тук сме в по-голяма безопасност отколкото в тунела — изкрещя Куроджима, за да надвика все по-засилващия се шум.
Тези, които не се държаха за нещо, бяха повалени на пода от ударната вълна, която се вряза под лавата и разлюля дълбокия утаечен слой под нея. Сега вече центърът за управление започна да се тресе неудържимо, докато островът, който потъваше в калта, се клатеше напред-назад. Оборудването, което не беше захванато с болтове към пода, започна да пада.
Цубой се навря в един ъгъл и впери смаян поглед в Куроджима.
— Имам чувството, че пропадаме.
— Островът сигурно потъва — уплашено извика Куроджима.
Това, което ужасените мъже в центъра „Дракон“ не знаеха, не биха могли и да знаят, беше, че само след две минути след ударните вълни щеше да връхлети цунами.
С Пит, който беше поел ръчното управление, „Големият Бен“ бавно и мъчително лъкатушеше през калта, като се плъзгаше все по близо към дъното на падината. Гъсеничните вериги постоянно приплъзваха и запращаха СДГП странично надолу по склона, докато предните им ръбове не натрупваха кал, в която се забиваха и отново зацепваха.
Пит се чувстваше като слепец, който управлява трактор в един непрогледен свят с помощта само на няколко кръгови скали и измервателни прибори и екран, по който пробягваха цветни думички. Той претегли шансовете си, като прецени ситуацията отвън по показанията на сонарно-лазерния скенер и стигна до извода, че докато се намираше затънал в калта, само чудо би могло да го спаси. Според изчисленията на геофизиците той не се беше отдалечил достатъчно, за да избегне предполагаемия обхват на свличането.
Всичко зависеше от откриването на твърда почва или скална конструкция, която трябваше да бъде достатъчно стабилна, за да не се откъсне от стената на падината. Но дори и тогава най-голямото препятствие за него щеше да бъде самата падина. Склонът, на който се намираше, не му вършеше работа. За да стигне до спасителния японски бряг, трябваше да се спусне с огромния съд надолу до дъното на падината и да се изкатери по отсрещния склон.
Той не виждаше, нито пък скенерът можеше да му каже, че нямаше твърда почва, нито склонове с малък наклон, в които СДГП можеше да се вкопчи и да се измъкне върху равен терен. Най-малко, защото огромната пукнатина в морското дъно ставаше все по-дълбока и в протежение на повече от осемстотин километра не предлагаше никаква възможност за измъкване. Ала вече беше твърде късно. Скенерът му показа могъщото сеизмично свличане, което се стелеше по източния бряг на падината също като пясък, който пада през отвора на пясъчен часовник, и приближаваше към него с невероятна скорост.