— Тогава ти също щеше да си изчезнал и може би мъртъв.
— Винаги ще съжалявам, че не бях с него — тихо каза Джордино.
— Дърк загина в морето. Той би искал да умре точно така.
— Той можеше да стои тук сега, ако един от манипулаторите на „Големият Бен“ беше снабден със скрепер, вместо с инструменти за рязане — продължи да упорства Джордино.
Сандекър уморено поклати глава.
— Колкото и да се вихри въображението ти, няма да го върне обратно.
Джордино вдигна очи към жилището на Пит.
— Все си мисля, че само да му извикам и той ще слезе.
— И аз си мислех за същото — призна Сандекър.
Внезапно вратата на апартамента се отвори и за миг двамата настръхнаха, но после се отпуснаха. Оттам излезе Тоши, която носеше поднос с чаши и чайник. С невероятно гъвкава и грациозна походка тя внимателно се спусна по витата желязна стълба и плавно се отправи към Сандекър и Джордино.
Сандекър сви озадачено вежди.
— Чудя се, как си успял да придумаш Джордън да ти я повери.
— Няма нищо за чудене — ухили се Джордино. — Направихме трампа. Той ми я подари, за да си държа езика зад зъбите за проекта „Кайтен“.
— Имаш късмет, че не е залял краката ти с цимент и не те е хвърлил в Потомак.
— Аз блъфирах.
— Рей Джордън не е глупак — сухо отбеляза Сандекър. — Той е знаел това.
— Добре де, значи тя е подарък за оказани услуги.
Тоши постави подноса върху стъпенката на „Стуц“-а до адмирала.
— Чай, господа?
— Да, благодаря — каза Сандекър, като стана на крака.
Тоши плавно коленичи и изпълни кратка чайна церемония, преди да подаде чашите, от които се вдигаше пара. После се изправи и впери възхитен поглед в „Месершмит“-а.
— Какъв красив самолет — промърмори тя, без да обръща внимание на полепналата по него прах, пукнатите гуми и избелялата боя.
— Ще го възстановя в първоначалното му състояние — тихо каза Джордино, като се опитваше да си представи как е изглеждал прашният самолет, когато е бил нов. — Като услуга към Дърк.
— Говориш така, сякаш той ще възкръсне — със свито гърло каза Сандекър.
— Той не е мъртъв — упорито промълви Джордино. Въпреки че не беше мекушав, очите му се напълниха със сълзи.
— Може ли да помагам? — попита Тоши.
Джордино смутено избърса очите си и я изгледа с интерес.
— Извинявай, хубавице, да ми помагаш за какво?
— За ремонта на самолета.
Джордино и Сандекър размениха погледи, изпълнени с недоумение.
— Да не би да си механик? — попита Джордино.
— Аз помагах на баща ми да направи и поддържа в добро състояние рибарската си лодка. Той беше много горд с мен, когато поправих повредения й двигател.
Лицето на Джордино грейна.
— Като че ли господ ни събра. — Той замълча и огледа раздърпаната рокля, която бяха дали на Тоши, когато Джордън я освободи. — Преди ти и аз да започнем да разглобяваме тази машинка, ще те разведа из най-хубавите бутици във Вашингтон и ще ти купя нови дрехи.
Очите на Тоши се разшириха.
— Сигурно имате много, много пари, също като мистър Сума?
— Не — изпъшка скръбно Джордино, — само много кредитни карти.
Лорън се усмихна и помаха с ръка над тълпата обядващи, когато салонният управител на изискания вашингтонски ресторант „Туенти Уан Федерал“ поведе Стейси през облицованата със светло дърво и мрамор зала към нейната маса. Стейси беше сресала косата си назад и я беше пристегнала с голям шал. Тя беше по-спортно облечена, с дебел кашмирен бежов пуловер с яка по врата, върху който беше наметнала сив вълнен шал и с панталони в подобен цвят.
Лорън носеше вълнено сако от шотландско каре върху сива блуза и тъмносива пола от груб вълнен плат. За разлика от повечето жени, които биха останали седнали, тя стана и подаде ръка на Стейси.
— Радвам се, че успяхте да дойдете.
Стейси се усмихна сърдечно и пое ръката на Лорън.
— Винаги съм искала да похапна тук. Благодаря за предоставената възможност.
— Ще пийнете ли нещо с мен?
— Този студен вятър навън пронизва. Мисля, че ще пийна един манхатън, за да се сгрея.
— Боя се, че не успях да ви изчакам. Вече изпих едно мартини.
— Е, в такъв случай по-добре да изпиете още едно, за да не ви е студено, когато си тръгнем — каза Стейси с шеговита усмивка.