Джордино бе отхвърлен встрани, когато джонката се плъзна на около една ръка разстояние от него. Той дръпна с всичка сила последния пътник през люка, като ожули коленете му, след което падна назад и потъна във водата, притиснат от тежестта на човека, когото бе спасил. Джордино предвидливо си бе затворил плътно устата, но пое солена вода през носа. Изпръхтя, за да я изхвърли и се огледа наоколо. За щастие, той преброи шест глави, които подскачаха по вълните. Някои от тях се носеха спокойно, други плуваха към спасителните пояси.
Подводницата обаче се бе бързо напълнила с вода и бе загубила плаваемостта си. Джордино наблюдаваше с ярост и огорчение как дълбоководният апарат се плъзна с кърмата напред под една вълна и се отправи към дъното.
Той вдигна поглед към минаващата джонка и прочете името й върху пищно украсената й с шарки кърма. Тя се казваше „Шанхай Шели“. Джордино изсипа куп ругатни по адрес на невероятно лошия си късмет. Как бе възможно, проклинаше той, да се блъснат в единствения кораб в радиус от стотици километри? Чувстваше се виновен и смазан от мисълта, че не е оправдал доверието на приятеля си Пит.
Единствената мисъл в главата му сега бе, че трябва да седне зад кормилото на втората подводница, да се спусне на дъното и да спаси Пит, независимо колко малки бяха шансовете за това. Двамата с Пит бяха по-близки от братя, той дължеше твърде много на свободолюбивия търсач на приключения, за да го изостави без борба. Никога не можеше да забрави колко много пъти Пит му се бе притичвал на помощ, когато всякаква надежда за спасение бе угаснала у него. Но най-напред трябваше да свърши най-важното.
Той се огледа.
— Ако има ранени, да вдигнат ръка — извика високо той.
Показа се само една ръка — на един млад геолог.
— Мисля, че съм си навехнал глезена.
— Ако това е всичко, което си получил — изсумтя Джордино, — считай се за голям късметлия.
Джонката се приближи и намали ход. След малко тя спря от наветрената им страна на десет метра от тях. Един възрастен човек със снежнобяла коса, буйно развявана от вятъра, и с дълги, извити бели мустаци, се наведе над релинга. Той сви ръце на фуния пред устата си и извика:
— Има ли ранени? Да спуснем ли лодка?
— Пуснете стълбата си — нареди Джордино. — Ще се качим на борда. — След това той добави: — Дръжте си отворени очите. Имаме още една подводница, която всеки момент ще се покаже на повърхността.
— Разбрано.
Не бяха изминали и пет минути от размяната на тези думи, когато всички от екипажа на първата подводница стояха на борда на джонката, с изключение на геолога с навехнатия глезен, когото вдигаха с една мрежа през борда. Мъжът, който ги приветства, се приближи до тях и разпери извинително ръце.
— Много съжалявам, че загубихте съда си. Видяхме ви чак когато бе станало твърде късно.
— Нямате вина — каза Джордино, като пристъпи напред. — Ние изскочихме почти под кила ви. Вахтените ви бяха по-бдителни, отколкото можехме въобще да очакваме.
— Някой липсва ли?
— Не, всички сме налице.
— Да благодарим на бога за това. Днес се случиха толкова объркани неща. Извадихме още един човек от водата на не повече от двадесет километра западно от тук. Много е зле. Разправя, че се казва Джими Нокс. Той от вашите ли е?
— Не — каза Джордино. — Останалите от хората ми идват след нас с друга подводница.
— Наредих на екипажа си да държат очите си отворени на четири.
— Много сте любезен — каза машинално Джордино, докато внимателно обмисляше действията, които трябваше да предприеме.
Непознатият, който, както личеше командваше кораба, огледа откритото море и лицето му придоби озадачен израз.
— Откъде идвате всички вие?
— Обясненията по-късно. Мога ли да ползвам радиото ви?
— Разбира се. Между другото, казвам се Оуен Мърфи.
— Ал Джордино.
— Ето там, мистър Джордино — каза Мърфи, потискайки благоразумно любопитството си. Той махна към една врата в голямата каюта на квартердека. — Докато сте там, аз ще се погрижа вашите хора да получат сухи дрехи.
— Много съм ви задължен — каза Джордино през рамо, като бързаше към кърмата.
На няколко пъти след рискованото напускане на подводницата през ума му мина картината как Пит и Планкет стояха безпомощни пред милионите тонове вода, които нахлуват в подводните постройки. Той хладнокръвно съзнаваше, че вероятно вече е твърде късно. Шансовете те да са живи бяха по-малки от нула. Но през ума му нито за миг не премина мисълта да ги изостави, приемайки ги за мъртви. Каквото и да станеше, той бе решен повече от всякога да се върне на морското дъно, независимо от кошмара, който можеше да намери там.