Управляваната от Дейв Лоудън подводница на НЮМА изскочи на повърхността на половин километър от бимса на джонката. Благодарение на умелите маневри от страна на кормчията на Мърфи, „Шанхай Шели“ се закова на по-малко от два метра от кулата над люка на подводницата. Този път целият екипаж на подводницата, с изключение на Лоудън, стъпиха сухи на борда.
Джордино се втурна обратно на палубата, след като бе предупредил адмирал Сандекър за ситуацията и бе дал наставления на пилота на хидроплана да кацне до джонката. Той погледна надолу към Лоудън, който се бе подал наполовина от подводницата.
— Стой така — извика Джордино. — Искам да се спусна с нея долу.
Лоудън направи отрицателен знак с ръка.
— Няма да стане. Получи се пробойна в корпуса на акумулаторите. Четири от тях дадоха на късо. Няма да има достатъчно захранване за повторно спускане.
Гласът на Лоудън замря. Настъпи ледено мълчание. Зашеметен от пълния си провал, Джордино удари с юмрук по релинга. Учените и инженерите от НЮМА, Стейси и Салазар, дори и екипажът на джонката гледаха безмълвно сгърченото му лице, върху което се четеше болката от поражението.
— Не е честно — промърмори той с внезапно кипнал у него гняв. — Не е честно.
Джордино остана така дълго време, загледан надолу в безмилостното море, сякаш искаше да проникне с поглед в дълбините му. Той още стоеше там, когато хидропланът на адмирал Сандекър се появи от облачното небе и закръжи над носещата се по вълните джонка.
Стейси и Салазар бяха заведени до каютата, в която лежеше Джими Нокс. Той едва се крепеше в съзнание. Един човек с рядка сива коса и очи, които излъчваха топла светлина, се надигна от стола до леглото и кимна с глава.
— Здравейте. Аз съм Хари Диърфийлд.
— Може ли да влезем? — попита Стейси.
— Познавате ли мистър Нокс?
— Приятели сме от британския изследователски кораб — отговори Салазар. — Как е той?
— Почива си добре — каза Диърфийлд, но изражението на лицето му подсказваше всичко друго, но не и бързо възстановяване.
— Лекар ли сте?
— В действителност съм педиатър. Прекъснах работата си за месец и половина, за да помогна на Оуен Мърфи да закара лодката си от корабостроителницата до Сан Диего. — Той се обърна към Нокс. — Можеш ли да приемеш гости, Джими?
Нокс, блед и неподвижен, повдигна пръстите на едната си ръка в положителен отговор. Лицето му бе подуто и покрито с мехури, но очите му гледаха с твърд поглед. Те забележимо грейнаха, когато той позна Стейси и Салазар.
— Слава богу, че сте се спасили — дрезгаво изрече той. — Никога не съм мислил, че ще видя отново вас двамата. Къде е онзи шемет, Планкет?
— Ще дойде скоро — каза Стейси, като хвърли поглед на Салазар да мълчи. — Какво стана, Джими? Какво се случи с „Инвизибъл“?
Нокс поклати изнемощяло глава.
— Не знам. Мисля, че имаше някаква експлозия. Както си говорех с вас по подводния телефон, корабът внезапно се разцепи на две и се запали. Спомням си, че се опитах да ви предупредя, но вие не отговорихте. След това се втурнах навън, като прескачах през трупове и отломки, докато корабът потъваше под мен.
— Потъваше? — промълви Салазар, като не вярваше на ушите си. — Корабът е потънал заедно с екипажа ни?
Нокс кимна едва-едва.
— Видях го как се отправи към дъното. Виках и се озъртах непрекъснато за други оцелели. Морето бе пусто. Не знам колко време съм се носил по морето, преди мистър Мърфи и екипажът му да ме забележат и извадят от водата. Те претърсиха района наоколо, но не откриха нищо. Казаха, че трябва да съм единственият оцелял.
— Ами другите два кораба, които бяха наблизо, когато се спуснахме под вода? — попита Стейси.
— Не видях следи от тях. Те също изчезнаха.
Гласът на Нокс замря и се превърна в шепот. По всичко личеше, че той губеше битката, която водеше да остане в съзнание. Той бе мобилизирал цялата си воля, но тялото му бе изтощено до крайност. Очите му се затвориха и главата му леко се наклони на една страна.
Доктор Диърфийлд направи знак на Стейси и Салазар да излязат навън.